Die Lorelei

Heinrich Heine
(1799–1856)



Ich weiß nicht, was soll es bedeuten,
Daß ich so traurig bin,
Ein Märchen aus uralten Zeiten,
Das kommt mir nicht aus dem Sinn.

Die Luft ist kühl und es dunkelt,
Und ruhig fließt der Rhein;
Der Gipfel des Berges funkelt,
Im Abendsonnenschein.

Die schönste Jungfrau sitzet
Dort oben wunderbar,
Ihr gold'nes Geschmeide blitzet,
Sie kämmt ihr goldenes Haar,

Sie kämmt es mit goldenem Kamme,
Und singt ein Lied dabei;
Das hat eine wundersame,
Gewalt'ge Melodei.

Den Schiffer im kleinen Schiffe,
Ergreift es mit wildem Weh;
Er schaut nicht die Felsenriffe,
Er schaut nur hinauf in die Höh'.

Ich glaube, die Wellen verschlingen
Am Ende Schiffer und Kahn,
Und das hat mit ihrem Singen,
Die Loreley getan.


1822





Лорелай
[амфибрахий]

Хайнрих Хайне



Защо ли съм тъжен не зная.
Душата ми няма покой –
мит древен ума ми терзае,
ужасен натрапник е той.

Прохладният мрак се разтваря.
Рейн тихо пълзи в самота.
В билата планински догаря
с последни лъчи вечерта.

Девойка митична скалата
с лика си прекрасен краси,
разресва със гребен от злато
златистите свои коси.

Подхваща тя песен красива
с глас, дето за пакост е дар.
Мелодия чудна извива.
Далеч я дочува лодкар…

Пленен, той нагоре поглежда,
не вижда скалистия риф
и тази моментна небрежност
обръща го в бързея див.

Аз вярвам, за страшната драма,
завършваща с пагубен край,
едничка виновница само
e с чудния глас – Лорелай.


превод: Красимир Тенев





Лорелай
[дактил]

Хайнрих Хайне



Тъжен защо съм, не зная,
мит остарял без покой
нагло душата терзае.
Вечен натрапник е той.

В мрака студът се разтваря,
Рейн пропълзява в мъгла.
Слънцето тъжно догаря,
скрито зад горди била.

Там, на скалата отвесна,
чудна девойка стои.
С гребен от злато разресва
своите златни коси.

Песен красива запява
с мощен магически глас,
който пленява лодкаря.
Той се заслушва в захлас.

Слисан, нагоре поглежда,
лодката удря се в риф.
Тази моментна небрежност.
хвърля го в бързея див.

Аз за ужасната драма,
свършваща с пагубен край
вярвам, виновна е само
с чудния глас Лорелай.


превод: Красимир Тенев





Лорелай
[анапест]

Хайнрих Хайне



Натъжих се. Защо ли, не зная
нито миг не намирам покой;
остарял мит така ме терзае
и в ума ми натрапва се той.

Сред прохладата мрак се разтваря.
Рейн промъква се тихо в мъгла,
а лъчите последни догарят
зад планинските горди била.

Светлолика девойка скалата
с омагьосваща хубост краси,
Озарява я. С гребен от злато
реши своите златни коси.

С глас магичен тя песен запява.
В тишината той мощно звучи,
и заслушва се в него лодкаря.
Омагьосан, повдига очи

и додето нагоре се вглежда
удря лодката в скалния риф.
Тази кратка, нелепа небрежност
прекатурва го в бързея див.

На лодкаря за страшната драма
с този тъжен и пагубен край
вярвам, друга виновница няма.
Предизвика я тя – Лорелай.


превод: Красимир Тенев





Лорелай
[ямб]

Хайнрих Хайне



Какво ли значи аз не зная,
че тъжен съм и без покой;
ума ми древен мит терзае,
натрапник настойчѝв е той.

В прохлада мракът се разтваря.
Рейн тихо лази в самота.
В планинските била догаря
с лъчи последни вечерта.

Девойка приказна скалата
със светлия си лик краси;
разресва с гребен тя от злато
в златисто грейнали коси.

Красива песен тя подкарва.
Вълшебният й мощен глас
обсебва в лодката лодкаря
и той я слуша със захлас.

Нагоре, към върха поглежда,
не вижда дебнещия риф
и краткотрайната небрежност
погребва го във бързей див.

Вълните ги отнасят… Вярвам,
за този злополучен край,
на лодката и на лодкаря,
вината носи Лорелай.


превод: Красимир Тенев





Лорелай
[хорей]

Хайнрих Хайне



Що ли тъжен съм не зная,
нямам нито миг покой;
древен мит ума терзае,
зъл натрапник ми е той.

Хлад сред мрака се разтваря.
Рейн пролазва в самота.
В хребет тихичко догаря
с лъч последен вечерта.

Чудна фея канарата
с лик искрящо-жълт краси.
Сресва с гребена от злато
в злато греещи коси.

Песен чудна тя подкарва
с мощен и вълшебен глас.
С него хваща в плен лодкаря.
Той я слуша със захлас.

Поглед вперва към небето,
удря чело в скален риф…
Пада в Рейн без звук и ето:
гроб му става бързей див.

Бързо глътва го водата…
Вярвам аз, за този край
с песента си, че вината
носи само Лорелай.


превод: Красимир Тенев

Хайнрих Хайне





Лорелай
[амфибрахий]

Хайнрих Хайне



Защо ли съм тъжен не зная.
Душата ми няма покой –
мит древен ума ми терзае,
ужасен натрапник е той.

Прохладният мрак се разтваря.
Рейн тихо пълзи в самота.
В билата планински догаря
с последни лъчи вечерта.

Девойка митична скалата
с лика си прекрасен краси,
разресва със гребен от злато
златистите свои коси.

Подхваща тя песен красива
с глас, дето за пакост е дар.
Мелодия чудна извива.
Далеч я дочува лодкар…

Пленен, той нагоре поглежда,
не вижда скалистия риф
и тази моментна небрежност
обръща го в бързея див.

Аз вярвам, за страшната драма,
завършваща с пагубен край,
едничка виновница само
e с чудния глас – Лорелай.


превод: Красимир Тенев





Лорелай
[дактил]

Хайнрих Хайне



Тъжен защо съм, не зная,
мит остарял без покой
нагло душата терзае.
Вечен натрапник е той.

В мрака студът се разтваря,
Рейн пропълзява в мъгла.
Слънцето тъжно догаря,
скрито зад горди била.

Там, на скалата отвесна,
чудна девойка стои.
С гребен от злато разресва
своите златни коси.

Песен красива запява
с мощен магически глас,
който пленява лодкаря.
Той се заслушва в захлас.

Слисан, нагоре поглежда,
лодката удря се в риф.
Тази моментна небрежност.
хвърля го в бързея див.

Аз за ужасната драма,
свършваща с пагубен край
вярвам, виновна е само
с чудния глас Лорелай.


превод: Красимир Тенев





Лорелай
[анапест]

Хайнрих Хайне



Натъжих се. Защо ли, не зная
нито миг не намирам покой;
остарял мит така ме терзае
и в ума ми натрапва се той.

Сред прохладата мрак се разтваря.
Рейн промъква се тихо в мъгла,
а лъчите последни догарят
зад планинските горди била.

Светлолика девойка скалата
с омагьосваща хубост краси,
Озарява я. С гребен от злато
реши своите златни коси.

С глас магичен тя песен запява.
В тишината той мощно звучи,
и заслушва се в него лодкаря.
Омагьосан, повдига очи

и додето нагоре се вглежда
удря лодката в скалния риф.
Тази кратка, нелепа небрежност
прекатурва го в бързея див.

На лодкаря за страшната драма
с този тъжен и пагубен край
вярвам, друга виновница няма.
Предизвика я тя – Лорелай.


превод: Красимир Тенев





Лорелай
[ямб]

Хайнрих Хайне



Какво ли значи аз не зная,
че тъжен съм и без покой;
ума ми древен мит терзае,
натрапник настойчѝв е той.

В прохлада мракът се разтваря.
Рейн тихо лази в самота.
В планинските била догаря
с лъчи последни вечерта.

Девойка приказна скалата
със светлия си лик краси;
разресва с гребен тя от злато
в златисто грейнали коси.

Красива песен тя подкарва.
Вълшебният й мощен глас
обсебва в лодката лодкаря
и той я слуша със захлас.

Нагоре, към върха поглежда,
не вижда дебнещия риф
и краткотрайната небрежност
погребва го във бързей див.

Вълните ги отнасят… Вярвам,
за този злополучен край,
на лодката и на лодкаря,
вината носи Лорелай.


превод: Красимир Тенев





Лорелай
[хорей]

Хайнрих Хайне



Що ли тъжен съм не зная,
нямам нито миг покой;
древен мит ума терзае,
зъл натрапник ми е той.

Хлад сред мрака се разтваря.
Рейн пролазва в самота.
В хребет тихичко догаря
с лъч последен вечерта.

Чудна фея канарата
с лик искрящо-жълт краси.
Сресва с гребена от злато
в злато греещи коси.

Песен чудна тя подкарва
с мощен и вълшебен глас.
С него хваща в плен лодкаря.
Той я слуша със захлас.

Поглед вперва към небето,
удря чело в скален риф…
Пада в Рейн без звук и ето:
гроб му става бързей див.

Бързо глътва го водата…
Вярвам аз, за този край
с песента си, че вината
носи само Лорелай.


превод: Красимир Тенев





Die Lorelei

Heinrich Heine
(1799–1856)



Ich weiß nicht, was soll es bedeuten,
Daß ich so traurig bin,
Ein Märchen aus uralten Zeiten,
Das kommt mir nicht aus dem Sinn.

Die Luft ist kühl und es dunkelt,
Und ruhig fließt der Rhein;
Der Gipfel des Berges funkelt,
Im Abendsonnenschein.

Die schönste Jungfrau sitzet
Dort oben wunderbar,
Ihr gold'nes Geschmeide blitzet,
Sie kämmt ihr goldenes Haar,

Sie kämmt es mit goldenem Kamme,
Und singt ein Lied dabei;
Das hat eine wundersame,
Gewalt'ge Melodei.

Den Schiffer im kleinen Schiffe,
Ergreift es mit wildem Weh;
Er schaut nicht die Felsenriffe,
Er schaut nur hinauf in die Höh'.

Ich glaube, die Wellen verschlingen
Am Ende Schiffer und Kahn,
Und das hat mit ihrem Singen,
Die Loreley getan.


1822



© превод: Красимир Тенев
(с разрешение)