| |
Че тишината може да боли
разбрах едва, когато си отиде…
Сега вали. В душата ми вали.
Дъждът изми омрази и обиди.
Остана само болката, и тя
ритмично хапе с пулса на сърцето.
И вдигам в тази глуха тишина
наздравици за мъртвите поети.
А камъните, дето ги събрах
със каменни сълзи безмълвно плачат.
Те знаят, че ще се превърнем в прах,
и вятър ще ни разпилее в здрача.
Защо тогава мразим и делим
пространство и земя под небесата?
Светът е преходен. И предвидим.
А Вечността е пристан за душата.
04.09.2013г.
|
|
|
|
Моё молчанье понято лишь болью,
Когда бреду, когда иду по свету.
И дождь смывает струями невольно
Обиду, горечь, что в душе поэта.
Боль затмевает всё кругом, она
Вонзила зубы в пульс души поэта.
Молчание — и это ль ни хвала
Тем, кто давным-давно уж канул в Лету?
Под лавой нескончаемого ливня
Вздыхают камни, мокрые от слёз,
Что знали обессиленных и сильных,
И пленников освобождённых грёз.
Непредсказуемо! И где найти ответ?
В чём смысл пространства? Чувства иссушить?
Предвидим мир и преходящ наш свет,
А вечность — это пристань для души.
04.09.2013г.
|
|
|
|
