Обувки

Здравка Евтимова


— Защото ние сме приятели, още по-големи от най-големите приятели, — каза момичето сериозно. То беше на пет години, с топчесто, живо лице, с очи като стафиди, каквито продаваха на сергията до морковите, но стафидите в очите на хлапето бяха скокливи и пълни със слънце, понякога дори изглеждаха сиви като асфалта на пътя, но бяха много по-хитри от асфалта, разбира се. Хлапето донасяше вода на леля Крумана и жената му даваше круша, и то никак гнила, а круша по-светла от оранжевия ? павилион за плодове и зеленчуци, където работеше.

Човекът, който продаваше отрови за мишки и плъхове сутрин и вечер, а през останалото време: „Цигари, цигари, евтини цигари за вас!“, беше бащата на момичето.

Когато имаше време, той питаше:

— Янице, гладни ли сте с Марко?

— Ами да, — отвръщаше Яница, макар и да не беше гладна, защото Марко, нейният най-добър приятел, нямаше баща на Женския пазар, а някъде в Мадрид.

— Тате, гладни сме за сладолед, — подхвърляше хитро момичето.

— Няма сладолед, ето ви хляб и сирене. — Хлапетата не казваха „Не искаме“, а взимаха хляба и после клякаха до чешмичката, където се въртеше Шаранко — това беше страхотно куче, от което клиентите на Женския пазар изгубваха ума и дума, но Шаранко беше кротък като шараните в магазина за жива риба.

— Яж хляб, — казваше му Яница, — иначе ще си останеш малко пале и ще те гръмнат както гръмнаха брат ти.

— Яж, — подканяше го Марко и даваше на кучето по братски половината си филия.

— Ти си ми най-добрият приятел, — казваше Яница на Марко. — Приятел от небето до земята, по-голям от оня голям шоколад, който изядохме на Коледа.

— Ти си ми най-големия приятел, Янице, — казваше Марко. — По-голям от Мадрид, дето ходих при татко.

Яница знае — само си мисли, че е ходил в Мадрид. Само се успокоява, че баща му им праща двеста хиляди лева на месец, защото баща му — така ? каза леля Рени, майката на Марко — вече ги бил забравил и си имал друга леличка, някаква испанка. Но нищо.

— Знаеш ли какво ще направим сега, Марко? Събуй си едната чехла.

— Защо? — попита момчето.

— Ще видиш — прошепна Яница, а стафидите в очите ? така светят, като че са пълни с бенгалски огън, какъвто палиха на Женския пазар точно преди Коледа. Дори на Коледа бащата на Марко не си дойде от Мадрид, но това е в друга кучешка колиба, както би рекъл Шаранко, ако можеше да говори. Той можеше, естествено, но на кучешки.

Марко имаше сини чехли, стари като онази неделя, когато баща му замина за Мадрид. Яница имаше червени чехли, скъпи от земята до небето. Яница събу едната си чехличка.

— На ти моята червена чехличка, обуй я, а ти ми дай твоята.

И ето — по тротоара, край щайгите, до магазинчето, където продаваха риба, после край витрината на „Сортови семена“ тръгнаха две хлапета, прегърнати през рамо: и двете обути с една червена чехла, и една синя. Защото сме най-големите приятели и всичко ще победим.

— Какви са тия глупости? — попита бащата на Яница, който тоя ден съвсем не беше продал никаква отрова за мишки и плъхове, нито „Цигари, цигари за вас!“ — Как може да ходите с една червена и една синя чехла. Ще ви вземат за ненормални.

— Защото сме приятели, по-големи от тебе и от отровата за мишки и плъхове — каза му Марко.

— Събувайте се веднага, — заповяда мъжът. — Ако те види майка ти, момиче, ще каже, че не те гледам както трябва.

Изведнъж той се досети:

— Гладна ли си, Янице?

Той бръкна в джоба си — стотинките, които събра, не стигаха за цял хляб, но ура! Стигаха за едно кебапче от 45 стотинки при леля Кабиле.

Яница, Марко и Шаранко си разделиха кебапчето; хлапетата продължиха да си ходят с една червена чехла, другата синя. И майката на Марко, леля Рени, която продаваше ядки, се хвана за главата, като ги видя.

— Какви са тия глупости! Какво ще каже Кабиле от месарницата, ами приятелката ми Крумана? Ще кажат, че аз съм луда да ви пускам да се разкарвате така.

— Защото сме приятели, мамо, — рече ? Марко.

— Приятелите са по-важни от Мадрид, — обясни Яница. — И са по-важни от Асен, твоя шеф.

— Хапнете си, деца, — казва майката на Марко и им дава шепа фъстъци, толкова малка шепа, че да не забележи шефът ? Асен.

Марко ни в клин, ни в ръкав, измърмори:

— Аз го мразя оня човек, дето убива живата риба. Рибата трябва да е жива и да плува, а не да я убиват с чук.


…Висока жена, слаба, почти прозрачна, стоеше пред открехнатата входна врата. Тя беше красива. Август светеше хладно в прозорците отсреща, жегите избягаха някъде. В очите ? беше горещо, в очите ? юли не си беше отишъл. Тя изглеждаше дребна, болна в полутъмната площадка на стълбището.

— Аз не искам да знам за него, — измърмори жената. — Той не струва колкото нокътя на малкия ти пръст, Марко. Не струва колкото фаса, дето някой е метнал в сянката ти. Тате умря, Марко. Тате си отиде. Ти си моят най-добър приятел.

От тясното преддверие, по застлания с нов линолеум под, се дотътри куче — с къса козина, мършаво.

— Назад, Шаранко, — извика остро мъжът.

— И него си кръстил Шаранко, — прошепна жената. — Знаеш ли, гладна съм за сладолед… Ето.

Тя събу обувката си — стара и изтъркана. Мъжът, висок, непохватен, много дълго мълча. Лицето му беше сиво като оная вечер, когато леля Рени, най-добрата продавачка на фъстъци, си замина завинаги от Женския пазар. Мъжът мълча още — дълго и сиво мълча. Изведнъж той събу голямата си обувка, сложи я на земята пред бледата, тънка жена.

— Янице! — прошепна той.

— ...Сега се сърдиш и аз не знам защо, — изрича възрастната жена.

Тя е слаба и чадърът ? е по-тежък от нея. Кожата на ръцете ? е сбръчкана, но очите ?! Те са като стафиди, но хитри стафиди, пълни със здравец и вятър.

— Ако питаш мене, ти никак не си едно сърдито старче, Марко.

Мъжът до нея е възрастен и изглежда доста по-стар от жената. Кожата на неговите ръце също е сбръчкана. Той мълчи и се мръщи.

— Нали синовете честитиха рождения ти ден? — продължава старата. Тя знае, че сърцето го стяга, знае, че краката много го болят, но мисли, че тези болни крака трябва да видят още много дни път.

— Вземи се в ръце, момче, — продължава тя. — Усмихни се.

Но старецът мълчи, обръща се назад, подвиква „Хайде, Шаранко!“, на едно дребно кутре, съвсем улично и съвсем превъзходно.

— Гладна съм за сладолед, — прошепва жената. Едва тогава по лицето му, между бръчките и бялата брада, грейва малко слънчево зайче — това е усмивката на възрастния мъж, която той се опитва да скрие в бръчките, но къде ти!

— Слушай какво, — казва жената. — Знаеш ли какво ще направим сега? Събуй си едната обувка. — Онова нахално слънчево зайче не дава мира нито на бръчките, нито на бялата брада.

— Защо, Янице? — пита старецът.

— На ти моята обувка. Малка е, но ти я подпети. Ето ти я. Ако ни видят синовете сега — казва Яница, — ще си рекат „Защо е пуснала тате да се разкарва така!“

До магазина за риба бавно минават старец и старица, прегърнати през рамо. И той, и тя носят различни обувки: едната — черна, огромна, другата — кафява, малка.

Август е, май ще завали скоро, но двамата въобще не щат да знаят дали ще вали, или не. Някои хора ги оглеждат, но те хич и нехаят. Слънцето се промъква през редките дъждовни капки и кацва точно на лицата им, буквално потъва в старата бяла брада на мъжа.

— Ти си ми най-големият приятел, Янице — казва изведнъж мъжът. Август вече ще си ходи, топло е, а Женският пазар е едно кротко и светло място под дъжда.

— И аз съм гладен за сладолед — мърмори той.

След двамата, гордо и царствено, макар че е мокро като кокошка, пристъпва превъзходното улично кутре.

© Здравка Евтимова
(с разрешение от авторката)







Царапинки

Здравка Евтимова


— Потому что мы приятели еще больше, чем приятели, — сказала девочка серьезно. Ей было не больше пяти лет, с круглым живым личиком, с миндалевидными глазами — а миндаль, к слову, продавали тут же на соседних прилавках местного рынка, рядом с морковью. Только что глаза девочки были настолько подвижными, что даже казалось будто они способны подскакивать — подпрыгивать. И они были настолько наполнены солнцем, что смотрелись серыми, как серый асфальт на дороге, только были куда хитрее асфальта, разумеется. Девчушка носила воду тете Крумене и женщина угощала ее грушами, совсем не гнилыми, а такими, что они были ярче оранжевого павильона для овощей и фруктов, где работала тетушка.

Отцом девчушки был человек, который утром и вечером продавал отраву для крыс и мышей, а в остальное время он, зазывая покупателей, покрикивал: „Сигареты, сигареты, дешевые сигареты для всех!“

Когда у него появлялась свободная минутка времени, он спрашивал:

— Яница, не проголодались ли вы с Марко?

— Конечно, — отвечала Яница, даже если не была голодной, потому что Марко ее лучший друг. А у него не было отца на этом рынке, он существовал отдельно от семьи где-то в далеком Мадриде.

— Папа, мы голодны, нам хочется мороженого — хитро подсказывала отцу намек на лакомство, Яница.

— Никакого мороженого, вот вам по куску хлеба и брынзы. — Дети не возражали, что не хотят хлеба с брынзой, они забирали то, что он им давал, присаживались неподалеку от родника с водой, где всегда крутился их любимец — щенок Шаранко. А это был удивительный щенок, от которого все посетители рынка приходили в восторг. Но Шаранко был спокойным щенком, почти как те рыбешки, уснувшие в магазине живой рыбы.

— Ешь хлеб! — говорила девочка, Иначе останешься маленьким щенком, и тебя пристрелят из ружья, как твоего братца.

— Ешь! — настаивал и Марко, давая ему половину своего куска.

— Ты мой самый большой друг, — говорила Яница Марко. Друг такой большой, как от земли до неба. Больше, чем самый большой шоколад, который мы ели на Рождество.

— Ты мне тоже самый большой друг, — отвечал Марко Янице. — такой большой, что больше Мадрида, куда я ездил к отцу.

Хотя Яница знает, что Марко только кажется, что он бывал в Мадриде. Это он себя успокаивает, что отец присылает им по двести левов в месяц, потому что его отец — так говорит тетя Рени — мать Марко, давно забыл свою семью и завел себе новую тетю, какую-то испанку. Но ничего.

— Знаешь, что мы с тобой сейчас будем делать, Марко? Сними один шлепок…

— Зачем? — спросил мальчик.

— Сейчас увидишь! — прошептала девчушка, а ее миндалевидные глаза так и засияли, так и засветились, словно кто-то зажег в них бенгальский огонь, как в Рождество, когда на рынке зажигают много бенгальский огней, даже если отец Марко и не приезжает на Рождество домой из своего Мадрида. Но это уже речь о другой собачьей конуре, как мог бы сказать Шаранчик, если бы мог говорить. Он, разумеется, может, только по-собачьи.

У Марко были синие шлепки, старые как тот отдаленный день, когда уехал в Мадрид его отец. А у Яницы были красные шлепки, дорогие, как от земли до неба. Яница сняла один шлепок и протянула его своего большому другу.

— Возьми мой красный шлепок, обуй его, а я обую твой синий.

И теперь по тротуару, мимо ящиков для овощей и фруктов, мимо магазина свежей рыбы, мимо витрины «Высокосортные семена» шли, обновившись, двое детей, каждый был обут в шлепки разного цвета — красный и синий. Потому что они были самыми большими друзьями в мире и поэтому победителями во всем.

— Это что за глупости? — воскликнул отец Яницы, которому сегодня совсем не везло с торговлей, — он не мог продать даже мышиной отравы, не говоря уже о «Сигареты, сигареты, самые дешевые сигареты!» — Как вы можете так ходить в обуви разного цвета? Люди подумают, что вы ненормальные!

— Потому что мы самые большие друзья! Больше чем мышиная отрава для крыс. — Ответил Марко.

— Переобувайтесь немедленно! — Приказал им мужчина. — Если мать увидит вас в таком виде, решит, что я совсем не присматриваю за вами.

Неожиданно ему в голову пришла мысль…

— Яница, ты не проголодалась?

Он пошарил в карманах, нащупал там несколько монеток — на булку хлеба не хватало. Но… ура! Нескольких монеток вполне хватало на один кебап за сорок пять стотинок, которые продавала тетушка Кабиле.

Яница, Марко и Шаранчик разделили кебап поровну, и отправились по своим делам, как и прежде — каждый в шлепках разного цвета. На ногах каждого красовались по одному синему, и по одному красному шлепку. Так что, когда в таком виде их увидела тетя Рени — мать Марко, которая торговала орешками, она схватилась за голову.

— Это что еще за глупости! — воскликнула она, — Что о вас люди подумают! Что скажет тетушка Кабиле из массного магазина, и моя подруга Крумана? Скажут, что я сумасшедшая — позволяю вам так себя разукрашивать!

— Потому что мы друзья, мама, — сказал ей Марко.

— Приятели важнее Мадрида! — объяснила ей Яница. — Важнее твоего шефа Асена.

— Ладно. Угощайтесь. — сказала мать Марко и насыпала в щепотку каждого по крохотной жменьке орешков. Настолько крохотной, чтобы этого не заметил ее шеф Асен.

Марко вдруг, ни с того, ни с сего произнес:

— Ненавижу того, кто убивает рыб. Живая рыба должна плавать, никто не должен убивать рыбу молотком.


Высокая худая женщина, почти прозрачная, стояла перед полуоткрытой дверью. Она была невыразимо красивой. Август холодновато освещал окна на противоположной стороне, зной, наконец-то, куда-то удалился. В глазах же женщины буйно полыхали огоньки, словно там по-прежнему царствовал июль. Она выглядела миниатюрной, больной на полутемной площадке ступеней.

— Я ничего не хочу о нем знать… — бормотала она, — не стоит он и мизинца моей руки, Марко. Не стоит и окурка, брошенного на твою тень. Папа умер, Марко. Папа умер. И только ты мой самый большой друг.

Из узенького коридора, по полу застланному новым линолеумом, лениво притопала короткошерстная истощенная дворняга.

— Назад, Шаранко! — Пронзительно вскрикнул мужчина.

— И этого ты назвал Шаранко… — прошептала женщина. — Знаешь, я проголодалась… мороженого бы…Вот.

Она сняла с усталых ног потрепанные башмаки. Высокий, неуклюжий мужчина не произнес ни слова. Его лицо было сизым, как в тот вечер, когда самая лучшая продавщица орехов — тетушка Рени, покинула рынок. Навсегда покинула. Мужчина еще долго молчал, долго и серо. Неожиданно он снял свой башмак, положил на землю перед бледной, худой женщиной.

— Яница! — прошептал он.

— Снова сердишься, и я не знаю почему, — произнесла пожилая женщина.

Она очень слаба и даже зонт тяжелее ее самой. Кожа ее рук покрыта морщинками. Но глаза! Её глаза! Миндалевидные глаза ее с хитринкой, излучают лечебное сияние, полное свободного полевого ветра.

— А по-моему, ты совсем не старый и не сердитый, Марко.

Мужчина рядом, однако, выглядит куда старше неё. Кожа его рук тоже покрыта морщинками. Он молчит и хмурится.

— Сыновья ведь поздравили тебя с днем рождения? — Продолжала старуха, она знала, что его сердцу тесно в груди, ему жмет…Знает, что у него болят ноги, но она считает, что его ногам еще топать и топать…

— Возьми себя в руки! — продолжает она. — Улыбнись!

Вместо ответа ей, старец молчит, потом отворачивается назад, и подзывает своего любимца — маленького уличного, превосходного щенка — потомка дворняжки. — Пошли Шаранчик.

— Умираю без мороженого — шепчет старушка, и только после этих ее, шепотом сказанных, слов, разглаживаются на лбу старика глубокие, словно борозды, морщинки. Светлеет его лицо, ярче серебрится борода и, словно солнечный зайчик, вспыхивает улыбка, которую он пытается скрыть, но куда там…

— Слушай! — говорит женщина, — знаешь, чем мы сейчас займемся? Сними свой башмак… — нахальный солнечный зайчик не оставляет их в покое.

— Зачем, Яница? — спрашивает старик.

— Возьми мой башмак! Маловат, конечно, но ты его просто насунь на ногу. Вот так… Сейчас, если сыновья нас увидят… — говорит старушка, — скажут: чего это она выпустила его на улицу в таком виде!

Мимо магазина живой рыбы медленно, шаркая ногами по мостовой слабыми ногами, и обняв друг друга за плечи, проходят старик со старухой. И он и она в разных башмаках — на каждом обуто по одному большому черному и по одному маленькому коричневому.

Август. Похоже, что скоро пойдет дождь, но это нисколько не беспокоит этих двоих. Кто-то из прохожих с недоумением посматривает на них, но странная пара совсем не замечает настороженных взглядов. Солнышко проглядывает сквозь редкие дождевые капли и прикасается к их лицам, утопая в серебристой бороде старика.

— Ты мой самый большой друг, Яница, — говорит мужчина.

Август заканчивается, но еще тепло, а рынок и под дождем остается тихим и светлым местом.

— Я тоже голоден…мороженого бы… — бурчит старик.

За ними, гордо, даже царственно, вышагивает превосходный щенок дворняги, мокрый как курица из поговорки.

Переведено 17.08.2011 г.

© Здравка Евтимова

© Перевод: Taтьянa Pындинa
(с разрешения автора и переводчика)