Срамниче

Мария Филипова-Хаджи


Била съм, може би десетинагодишна. Отивахме с мама на лозето. По пътя тя току откъсне някоя билка и ми разказва за нея. Веднъж откъсна едно бяло цвете, с плосък цвят, образуван от много малки цветчета едно до друго, с дълга дръжка. В средата малките цветчета образуваха една черна точка, приличаща на петно, голямо колкото нокът на палец. Мама ми разказа:

– Това цвете се нарича Срамниче. Някога целият му цвят е бил черен, но с годините срамът на хората намалява и виж как е останало само едно малко петно. А си спомням като малка, че само по края имаше една бяла ивица и цялото беше черно. Тогава не вярвах на приказките на баба ти, че цветето се е променило заради срама на хората, но сега се уверих.

Да си призная, аз също не повярвах на мамините приказки и колкото пъти съм се сещала за това през годините, все си мислех, че е било нейният пореден урок за възпитание. Но запомних цветето.

Това лято в Средна гора видях край вилата си същото цвете. Едва го познах. Огледах го отвсякъде, да се уверя, че е то. Същото си беше. Само дето на някои цветове имаше една едва забележима черна точица, а на повечето – никаква. Беше си чисто бяло. Думите на мама излязоха верни – нямат срам вече хората. И природата "документира" това на свой език.

Само че аз си измислих друга приказка: още малко и чернилото от душите на хората ще изчезне съвсем и ще се пречисти светът – ще стане чист и бял.

На вас коя от двете приказки ви харесва?

© Мария Филипова-Хаджи

(с разрешение)







Застенчивый цветочек

Мария Филипова-Хаджи


Было мне не более десяти лет. Пошли мы с мамой на виноградник. Пока шли, она то и дело наклонялась то над одной травинкой, то над другой, и к какой травинкой не прикоснется, начинает мне рассказывать о ее целебных свойствах. Однажды мама сорвала какой-то белый цветочек с плоским соцветием, образовавшимся из нескольких очень маленьких цветочков, на длинном стебле. В середине мелких цветочков образовалась крохотная черная точечка, похожая на пятно, величиной не больше ногтя мизинца. И мама сказала:

– Этот цветочек называют застенчивым. Когда-то весь его цветочек был черным, но с годами у людей становится все меньше совести, стыда и застенчивости и все больше бесстыдства, вот поэтому, тут и заметно только одно пятнышко. А я помню, что в моем детстве, у цветка только по краям была белая волнистая полоска, а весь цветочек был черным. – Тогда я не верила рассказам твоей бабушки, о том, что люди с годами меняются, и все больше теряют не только застенчивость, но и свою совесть. Но теперь я в этом убедилась.

Признаюсь, я тоже тогда не поверила маминым рассказам, и на протяжении жизни, когда вспомнила тот наш поход на виноградники, считала, что это был очередной ее жизненный урок. Но цветочек тот запомнила.

Этим летом в Средних горах, неподалеку от виллы, увидела цветочек из моего детства. Узнала его с трудом. Со всех сторон рассмотрела, чтобы удостоверится, что это он самый. И он изменился с годами, только на нескольких мелких цветочках приметила едва заметные черные пятнышки. Теперь он был почти белым. Так что мамины слова оказались верными – нет совести у людей. И природа так „задокументировала” это.

И тогда я придумала новую сказку: что еще немного, и чернота из душ людей исчезнет совсем, вместе с цветком, мир очистится от грязи и станет светлым – чистым и прекрасным.

Интересно, а вам какая из сказок больше нравится?

Переведено 28. 10. 2011г.

© Мария Филипова-Хаджи
© Перевод: Татьяна Рындина

(с разрешения автора и переводчика)