Коледа

Мария Филипова-Хаджи


Мунчовица стоеше права пред телевизора и въртеше каналите заедно с мислите си. Празнуват хората. Забравят проблемите за малко или ги избутват нанякъде и като ги гледаш, ще речеш, че всичкото щастие е там, някъде навън, далече от нейната самота. Тя беше сигурна, че е спокойна. Надживяла е отдавна носталгията по родина, близки, минало... и сега гледаше на света с нейната си философия. Сякаш беше слязла от друга планета и гадаеше жестовете, думите, поведението на хората и на всички явления наоколо.

Закова погледа си на един от каналите на телевизора. Имаше запис на празничен концерт. Не за първи път виждаше, че публиката пее заедно с изпълнителя на сцената. „Това в България не можеше да се случи. Нашият народ обича да гледа и да слуша. Така има достатъчно време да си мисли неговите. Той живее с душата си — затворен в нея. Може би си пее на ум, може би си плаче на ум — не знаеш. Но обича да ръкопляска. Това е знак, че е чул. А дали е знак на благодарност, това вече не се знае.“

Така си мислеше Мунчовица и дори тайно завиждаше на гърците, че умеят да изразят емоциите си. „Кой ще стане у нас да танцува сам пред публиката, опиянен от музиката? Никой. Защото ще го вземат за откачен или пиян. Нищо чудно и някой полицай да го отведе навън. А какво лошо има в една песен, в един танц? Нищо. Само хубаво настроение, отпускане на напрежението. Защо сме такива?“

Терзаеше мисълта си Мунчовица с националните черти на българи и гърци и се замисли над следващия танц.

Там откри нещо, което й донесе злорадо утешение. Гръцкото право хоро приличаше на българското, само че имаше една стъпка, или фраза, която при българското хоро започваше с десен крак напред, а в гръцкото — с ляв крак назад, кръстосан зад десния. „Ето го тайния код!“ — рече си Мунчовица. Тя не веднъж откриваше такива „кодове“, както тя си ги наричаше, и беше убедена, че в тях се крие някаква информация или от миналото или от бъдещето на даден народ, така, както жест от поведението на отделен човек крие черта от характера му.

„Добре сте си вие сега — помисли си злорадо Мунчовица, — но този ляв крак така ще ви дръпне назад, без да се усетите. А ние ще дръпнем напред, защото така говорят кодовете. Дясната страна на тялото е по-силна и щом като с десен крак си играем хорото, няма начин да не се оправим. Но кога?“

Вече десета Коледа Мунчовица празнуваше с някоя бабичка, далече от дом, близки, приятели. Сякаш никога не ги е имала. Сякаш са я намерили на улицата и са я сложили в дома си заедно с другите вещи — защото трябва за нещо.

За тази Коледа Мунчовица изкара голям късмет. Бабичката беше неподвижна и безмълвна. Лежеше си на леглото, опъната като струна, и само инстинктивно отваряше уста да я хранят. Мунчовица я обръщаше като дъска на едната страна, подпираше я с възглавници, за да я задържи в това положение и я подмиваше отзад. Не се оплакваше, дори за първи път усети, че обича тази работа. Сложила гумени ръкавици и маска на устата, тя приличаше на лекар. А защо не и повече от лекар? Щом като лекарят каза да маже червените петна по гърба на старицата с един крем, а раните — с едно мастилено лекарство — те с нищо не можели вече да се затворят. Да, ама не позна! Мунчовица тайно от всички намазваше раните с йод и ги затваряше обилно с български крем „Здраве“. За един месец раните се затвориха. Никой не я похвали. Тя сама си го стори, но не й обърнаха внимание. „Нищо — рече си Мунчовица, — ще дойде и техният ред.“

Тази вечер свърши работата си с бабичката по-рано и започна да приготвя трапезата за Бъдни вечер. „Какво ли да сервираме на нея, освен — безброй илюзии наместо хляб...“ — мислеше си поетично Мунчовица, макар че в хладилника имаше достатъчно ядене и продукти. Дъщерите на старата се бяха погрижили за това и с чиста съвест оставиха майка си и родния си дом в ръцете на българката, за да се сбъдне приказката за свраката, която пренасяла децата си през морето и оставяла живи само онези, които обещавали, че ще се грижат за своите деца, а не за самата нея.

Дъщерите на старицата идваха само веднъж в седмицата, за да заредят с продукти и да платят на Мунчовица. С това бяха убедени, че изпълняват дълга си към жената, която ги е родила, отгледала и денонощно е бдяла над тях. Мунчовица не ги упрекваше. С фразата си „такъв е животът“ тя се опитваше да приеме неговата суровост, а в случая дори беше благодарна, че през цялата седмица е сама господарка в къщата.

Нареди масичката в кухнята със седем постни ястия според българския обичай, а супата с топчета и пържолите остави настрана. Нека да има от всичко. А и обичаите да се спазват. Пък и кого има тя тук, кого чака? Само Лилка. Не че е приятелка, но пък — българка. На българска софра ще седнат, български приказки ще си приказват.

„Ще взема да й ги надумам обаче!“ — помисли си в един момент Мунчовица и знаеше, че рано или късно няма да се сдържи и ще изсипе натрупаното, а другият да му бере гайлето, но пожали празника и отложи за друг път. „Хайде да не е баш на Коледа, има и други дни“ — махна с ръка и занарежда масата.

Мунчовица не можеше да понася хората, които хленчат и не умеят да се борят с трудностите. С Лилка бяха случайни познати, обеща да й намери работа в Гърция и си удържа на думата. Посрещна я на автогарата и й сервира наготово и работа, и квартира. Лилка пристигна с един куфар дрехи и три сандвича. „Ами донеси си едно кило сирене поне за първо време“ — възмущаваше се Мунчовица. Но пак заделяше тайно по нещичко от чуждата къща и носеше да я храни, защото Лилка постоянно се оплакваше, че в къщата, където работи, хората били стиснати и не си дояждала. Едно „благодаря“ не каза. Но пращаше едно след друго съобщения по телефона, да се жалва. Мунчовица харчеше карта да й дава наставления и да я успокоява. След две седмици Лилка вече имаше и приятел. В почивния съботен ден, когато обикновено се виждаха, Мунчовица й се обади, а Лилка каза: „До обяд можеш да дойдеш, но после съм заета, имам среща.“ Беше Задушница и Мунчовица искаше да раздаде за „Бог да прости“, но нямаше на кого. Валеше сняг на едри парцали. Тя тръгна безцелно из улиците, стиснала торбичката с раздавките, и вървешком написа на Лилка съобщение: „Тъжна съм. Няма къде да отида. Ти поне да прекараш добре.“ Не получи никакъв отговор нито в този ден, нито през цялата седмица. Но точно преди Коледа се обади, че ще дойде. И отново започна да се оплаква. А приятелят „не ставал“. Не искала никого.

„Кой знае, може би защото приятелят е заминал в България за празниците“ — помисли си Мунчовица и търпеливо реши да провери за последно характера на Лилка. Ще я изтърпи за празниците, ще й предложи помощта си, приятелството си и ще чака да види — какво ще стане, ако Лилка пак завърже връзка с някого. Нареди масата и зачака.

Лилка пристигна с една найлонова чантичка, в която имаше нещо завито.

— Нося си една пържола и салата от кисело мляко с краставица, също и едно шише с газирана напитка — рече Лилка, но извади само газираното.

Седнаха на софрата, Мунчовица каза молитвата „Отче наш“, хапнаха от постната софра, после се облажиха с пържолите и супата.

— Да извадя ли моите неща? — попита Лилка и получи отговор, какъвто искаше:

— Нали има достатъчно.

Заради жалванията на Лилка, че всичко трябвало да купува, да плаща квартира и нямала да може да спестява, Мунчовица й предложи след работа да се отбива при нея да вечеря — нали няма хазяи, а и все ще остане нещо. На другия ден пак дойде. Хлябът свършваше, а по празниците — затворено навсякъде. Лилка режеше последния краешник, ядеше апетитно и питаше:

— Ами ти утре какво ще ядеш?

— Без хляб ще ям. Като няма, няма — отговори Мунчовица.

— Хайде утре да си изпържим яйца. Ще им сложим и кисело мляко отгоре. От кога не съм яла яйца — нареждаше Лилка, за което трябваше да се погрижи Мунчовица. И когато остана сама, се зае да измие чиниите на Лилка.

„Каква Коледа!“ — присмя се Мунчовица на самата себе си. „Докъде ли ще стигне тарикатлъкът на Лилка?“

Ошета кухнята и пак се вторачи в телевизора. Пак записи от празнични концерти. Тези дни това дават. И отново потъна в своята си философия, загледана в онзи танц, който прилича на българското право хоро. Този път откри друго: при гръцкото хоро се тръгваше с левия крак, но той отиваше зад десния, та после с десния се тръгваше напред. А при българското — макар че се тръгваше с десния, левия минаваше пред десния и все едно му препречваше пътя. Една тънка философия, която си беше само нейна.

„Ще се оправим — ама друг път! Добре тръгваме, но кодовете показват, че все някой, или нещо ни спъва. То от тарикати и философи — каква държава става, я?“

Отпусна се на дивана и така си осъмна в Коледната нощ.

© Мария Филипова-Хаджи

(с разрешение)







Рождество

Мария Филипова-Хаджи


Мунчовица стояла у телевизора и переключала каналы вместе со своими мыслями — как говориться — в синхрон. Люди праздновали. Позабыли на какое­то время свои проблемы, засунули их в самые дальние уголки души, и вот праздновали,— посмотришь и невольно подумаешь, а то и скажешь, что все ее счастье где­то там, на улице, далеко­далеко от её одиночества. Ей верилось, что она теперь совершенно спокойна. Что уже пережила так долго мучавшуюю ее ностальгию по родине, своим близким, по прошлому... и теперь смотрела на мир с точки зрения своей философии. Словно прибыла сюда с другой планеты и теперь разгадывала каждый жест, слова и поведение людей и явлений вокруг.

Она остановилась на одном из телевизионных каналов. Шла запись праздничного концерта. Не в первый раз видела, как публика поет вместе с исполнителями на сцене. «Да, такого в Болгарии не встретить. Наш народ любит смотреть и слушать, но не петь вместе с артистами. Так у него остается время еще и для своих неспокойных мыслей. Он живет со своей душой, замкнувшись в ней. Может быть, и напевает себе что­то в уме, а может быть, и плачет мысленно, — кто его знает. Но в ладоши хлопать у нас все любят. Это как знак, что услышал. А вот что это еще и знак благодарности исполнителям — еще вопрос».

Так думала Мунчовица, и даже тайно завидовала грекам, что умеют выражать свои эмоции. «Кто бы это у нас принялся плясать один среди публики, опьяненный музыкой? Никто. Потому что его примут за сумасшедшего или пьяного. И ничего удивительного, если какой — ни будь полицейский, выведет такого танцора на улицу. Хотя, что тут плохого­то в песне или в танце? Ничего. Просто хорошее настроение, расслабление от напряжения. Почему мы такие?»

Терзалась своими размышлениями над национальными особенностями болгар и греков и думала о следующем танце.

В нем приоткрыла нечто, что невольно принесло ей некоторое злорадное утешение. Греческий прямой хоровод был очень похож на болгарский, но с той лишь разницей, что там одно шаговое движение, или фраза, начиналась иначе, — в болгарском начиналось с правой ноги вперед, а в греческом — с левой ноги назад, перекрещением за правой ногой. «Вот оно тайное движение! — сказала себе Мунчовица. Она не впервой приоткрывала такие тайные «коды», как их называла, и была убеждена, что в них кроется какая­то информация или из прошлого или из будущего народа, этого конкретного народа. Как поведенческий жест отдельного человека скрывает черты его характера.

«Прекрасно! — подумала злорадно Мунчовица — эта левая нога в движении так дернет вас назад, что и не заметите. А мы только вперед дергать будем, потому что так предначертано кодами. Правая сторона тела сильнее, и, коли уж с правой ноги танцуем хоровод, нет причины не выправиться и ситуации в стране. Вот только когда...»

Вот уже десять лет Рождество Мунчовица отмечает с одной чужой бабулькой, — далеко от дома, от близких и от друзей. Словно их у нее никогда и не было. Как будто ее на улице нашли, и положили в доме как какую­нибудь вещь, вместе с другими вещами — вдруг для чего­то понадобится.

На эти праздники ей невероятно повезло. Бабушка была неподвижной и безмолвной. Лежала на кровати, вытянувшись как струна, и только инстинктивно открывала рот, когда ее кормили. Мунчовица переворачивала ее, будто это была доска, с одной стороны на другую, подпирала подушками, чтобы удержать в нужном положении, и подмывала сзади. Она не жаловалась, даже впервые почувствовала, что любит эту работу. Привычным движением натянула перчатки на кисти рук, маску на лицо, и стала похожа на врача. Да она даже больше, чем врач. Раз уж, как сказал врач, надо только смазывать красные пятна на спине старушки одним кремом, а раны — другим, каким­то лекарством чернильного цвета — все равно они ни от чего не затянутся. Да, а не угадал! Мунчовица в тайне от всех, смазывала раны йодом и потом болгарским кремом «Здоровье». Раны затянулись всего за месяц. Но никто ее не похвалил. Никто даже не заметил. «Ничего! — подумала Мунчовица — придут и другие времена».

Этим вечером она закончила свои дела по уходу за бабушкой раньше обычного, и принялась готовить праздничный ужин. «Что бы такое подать, кроме бесчисленных иллюзий, — вместо хлеба...» — поэтично думала Мунчовица, хотя в холодильнике было достаточно продуктов. Дочери старушки позаботились об этом, и с чистой совестью оставили мать и свой родной дом в руках болгарки, чтобы сбылась сказка о вороне, которая переносила детей через моря и оставляла в живых только тех, которые ей обещали, что будут заботиться не о ней, а своих детках.

Дочери старушки приезжали только один раз в неделю, и то чтобы заполнить холодильник продуктами и заплатить Мунчовице за работу. Они были убеждены в том, что таким образом, вполне исполняют свой долг по отношению к женщине, родившей и воспитавшей их, бдившей над ними денно и нощно. Мунчовица не упрекала их. Фразою «Такова жизнь...» она пыталась принять ее суровость, а в этом случае еще была благодарна, что целыми неделями была полной хозяйкой в доме.

Она сервировала столик в кухне по болгарскому обычаю, — семью постными блюдами, а суп с тефтелями и жаркое отставила в сторону. Пусть будет всего понемногу. Да и обычаи надо соблюдать. Хотя, кто у нее здесь есть, кого ей ждать...Только Лилька. Она даже не подружка, только что тоже болгарка. За болгарский стол сядут, по­болгарски поговорят о своей болгарской судьбе.

«Вот возьму и выскажу ей все!» — подумала она в какой­то момент, хотя знала, рано или поздно не сможет сдержаться и выпалит накопившееся в душе, но пожалела праздничного настроения, и решила отложить на другой раз. «Ладно уж, не на Рождество же ссориться, есть и другие дни» — решила она, и махнула рукой, продолжая украшать стол.

Мунчовица не переносила людей, которые постоянно жалуются и совершенно не умеют бороться с трудностями. Они с Лилькой были случайными знакомыми, она сама пообещала Лильке найти работу в Греции и слово свое сдержала. Даже встретила ее на автовокзале и преподнесла, только что не на блюдечке с голубой каемочкой, и работу и квартиру. Лилька прибыла с одним чемоданом одежды и тремя бутербродами. «Что же ты килограмма брынзы на первое время не привезла!» — возмущалась Мунчовица. Но все равно отрывала понемножку от чужого куска в чужом же доме, и носила Лильке. Потому что она постоянно жаловалась, что в доме, в котором работает, люди были такими жадными, что она постоянно голодала. Но «спасибо» ни разу не сказала. Только сообщения по телефону постоянно присылала — жаловалась. Мунчовица тратила свои деньги на разговоры с нею — все наставляла и утешала. Через две недели у Лильки уже появился ухажер. В выходной день, в субботу, когда они обыкновенно встречались, Мунчовица ей позвонила, а Лилька сказала: «Можешь приходить до обеда, потом я буду занята, у меня свидание». По болгарскому обычаю, в такой день все просят друг у друга прощения, и угощает друг друга, но теперь было некого угощать. На улице крупными хлопьями шел снег. Она пошла бесцельно бродить по улице, прижимая к себе пакет с угощением, и пока шла, написала Лильке сообщение: «Мне грустно. Некуда пойти. Хорошо, что хоть тебе весело». Прошла целая неделя, а от Лильки она так и не получила никакого ответа. И только буквально накануне Рождества Лилька позвонила и тут же принялась жаловаться. Приятель оказался не тем, за кого она его приняла, и вообще ей больше никто не нужен.

«Кто ее знает, может быть, потому что приятель ее поехал домой в Болгарию на праздники» — подумала тогда Мунчовица, и решила набраться терпения, — в последний раз проверить Лилькин характер. Уж потерпит ее в праздники, даже помощь свою снова предложит, да и подождет, что из всего этого получится — будет ли Лилька развивать отношения с нею. Она накрыла стол и принялась ждать.

Лилька появилась с одним нейлоновым пакетом, в котором было что­то завернуто.

— Я принесла одну отбивную и салат из простокваши и соленого огурца, да бутылочку газировки. — Сказала Лилька, но вытащила из пакета только газировку.

Сели за стол, Мунчовица прочитала молитву «Отче наш», отведали постных блюд, потом принялись за отбивные и суп с тефтелями.

— Может мне и свое вытащить? — спросила Лилька и получила ответ, который и ожидала:

— Да, всего пока достаточно.

Из­за постоянных жалоб Лильки, что ей все приходится покупать, платить за жилье и как­то выкраивать деньги для дома — экономить, Мунчовица предложила ей после работы приходить к ней на ужин — хозяек все равно нет, а еда иногда может и остаться. Лилька пришла и на следующий день. Хлеб закончился, а в праздники все магазины закрыты. Лилька отрезала последний кусок хлеба, аппетитно его разжевала и спросила:

— А ты завтра, что есть будешь?

— Я без хлеба поем. Нет, так нет. — Ответила приятельнице Мунчовица.

— Давай завтра поджарим яиц. Да еще простоквашей сверху польем. Как давно я жареных яиц не ела. — Причитала Лилька, а когда она ушла Мунчовица принялась мыть посуду после нее. О яйцах — подразумевалось, тоже должна будет позаботиться она сама.

«Ну, и Рождество!» — засмеялась Мунчовица про себя. «Интересно, до какой степени докатится Лилькина хитрость?»

Она убрала кухню и снова уставилась в телевизор. Там снова шли концерты народного творчества в записи. И она снова нырнула в свои философские размышления, засмотревшись на то, как танцуется греческий танец, похожий на болгарский правый хоровод. На этот раз она сделала еще одно открытие: в греческом хороводе движение начиналось с левой ноги, но нога как­то извивалась из­за правой ноги, а потом правая нога выдвигалась вперед. А в болгарском хороводе — хотя движение и начиналось с правой ноги, левая проходила перед правой ногой, и как бы перекрывало дорогу. Вот такая тонкая там была философия.

«Да... все у нас будет хорошо... — может быть, и будет, да не у нас! Хорошо начинаем, но коды показывают, что все кто­то или что­то не наступает как надо. От хитрецов и философов, такая у нас теперь страна, какой народ...»

Она присела на диван, да так и встретила Рождественское утро.

Переведено 28 октября 2011г.

© Мария Филипова-Хаджи
© Перевод: Татьяна Рындина

(с разрешения автора и переводчика)