Истината свята – на ловеца в устата

Йото Пацов


Дните къси, гонките дълги, а от ранния мраз на вечерта спасява камината в ловната хижа и врялата и люта чорба на Ханко. И ракийката на Гошо Цоковски, разбира се — бистра на сълза, само от жълти афъски. А има ли по-добро мезе от ловджийските приказки след глиганска гонка?

— Покъсахме си дрехите из трънето по тия пусти свине... — въздиша Вальо Витски. — А по Дунава хората си бият патици на воля...

— Верно, гледах до Батин един от Селановци — с първия изстрел пет патици свали! — подкрепя го Тиката Кашмерски.

— Оскубани, опърлени и изкормени, а? — подиграва го Ханко.

— Истината свята е на ловеца в устата — сътворява девиза на тази вечер Станой Скачката.

— Вие пък на нищо не вервате — жали се Вальо. — А то какво ли не става по лов. Е го, на Чаерджик един паралия от Германия гръмнал мечка. Нашите, както си му е редът, проснали на мечката месаля, на него сиренце, сланинка, сипали по винце да я прелеят. Пийнали, малко шпрехен, дошъл джипа да я товарят. Сипали пак да свършат шишето, и тогава мечката като давръндисала, щото ѝ замирисало на гъмза, като скочила както си е с месаля, и те всичките, начело с германския мечкар — в джипа, разгеле шофьорът си бил на мястото, ама и той си глътнал езика и вместо предна включил на задна. Вратата обаче отворена и като забрала мечката — хоп вътре, на предната седалка, ловците — на задната. Добре, че бутнал лоста на първа, та дръпнал колата и мечката паднала, инак какво е щело да става — варди, Боже...

— А, случва се, ние в Дикиша нали гътнахме един нерез як, и кучета много, и като го навалиха да го дърпат — козина не остана по него, гол на кьосе. Разгонихме ги, вързахме ги, пристъпваме да го оправяме, и той като скочи — отнесе земята... Де ли студува сега, сиромашкия... — наставя темата Тиката.

— А пък ние в Акманското едно сръндаче, още докато бяха разрешени де, гръмна го Мето — сочи другаря си Гошо Цоковски, — оправихме го, завихме го да го не кацат мухите и го увесихме на една круша, като се връщаме да го приберем. Само че след два часа гледаме — няма го. Овчари там ни викат, о, какво го търсите, те гарваните го отнесоха. Какви гарвани бе, хора? Какви — такива, викат, върви из Дадан да видиш гарджетата им как плюят сърнешки кокали от гнездата.То май гарджетата на овчарите плюят тия кокали, ама нейсе...

— Нема гаранция като хванеш нещо, че ще ти легне на трапезата — обобщава Ханко. — Аз нали на Телишкия язовир хванах един шаран десетина кила. Не сме яли от сабахлем, а пък вече се мръква, другите кладът огън, аз изкормих шаранчето, сръболих му люспите и клякам да го мия. И то като шавна с опашка и се изхлузи, белна се и изчезна. Псувам аз, другите се хилят — чакай го тука, викат, той ще се върне за червата си, пак ще го хванеш...

— Хич не ми говори за риболов, това е опасна работа, не е като лова — жали се Тиката. Помниш ли какво ме прави жена ми като видя в кутията с блесните обиците на счетоводителката Пепи? И аз мълча като риба, щото е ясно какви сметки сме оправяли с нея два дни по язовир Морун и какви шарани кълват на обеците на Пепи...

Слага граничеви чекори Мето в камината, Гошо налива от прозрачното шише по чашите, от провесените пред огъня якета се вдига пара, а под тях придремват гончетата, защото те тези истории ги слушат вече за кой ли път...

© Йото Пацов

(с разрешение)







Истина всегда у охотника в устах

Йото Пацов


Дни короткие, гонки быстрые, а от ранних вечерних морозов спасает камин в домике лесника и кипящий шулюм Ханко. Да еще ракия Гошо Цоковского, разумеется — прозрачная как слеза, чистая, только из молодой сливы. А что может быть лучше для аперетива, чем охотничьи байки после гонки за дикими кобанами.

— Всю одежду на себе изорвали из­за этих проклятых кобанов... — вздыхает Валю Витски. — А по Дунаю люди стреляют себе на воле птицу...

— Верно, видел около Братиново одного такого охотника из Селановцев — с одного выстрела пять уток снял! — поддерживает разговор Тика Кашмерски.

— Небось, с неба падают уже ощипанными, обсмоленными и, главное — откормленными, а? — поддел рассказчика Ханко.

— Истина святая у охотника в устах — тут же сотворил словесный девиз этого вечера и ужина Станой Скачка.

— Вы так ничему не верите — пожаловался Валю. — А на охоте чего только не бывает. Вон на Чаержинике один богач из Германии медведя пристрелил. Наши, как положено, тут же на застрелянном медведе расстелили скатерку­самобранку с сальцом, брынзой, винца разлили, чтобы помянуть... Выпили немного, немного поболтали с немцем, прибыл джип, чтобы добычу увезти. Разлили последнюю ракию, и тогда медведь, как с ума сошел, — видно потому, что гымзой запахло, — да как вскочит, да как зарычит, не взирая на сервировку на его боку. Все, кто был — во главе в немцем — в джип попрыгали, хорошо еще, что шофер на месте сидел, да и тот как язык проглотил и вместо передней скорости, врубил заднюю. Дверь, однако, была открытой, а медведь, черт прыткий, да как сиганет следом за охотниками — хоп, и внутри!, да на переднее сидение, а охотники на заднем. Хорошо, что парень на первую скорость переключил, да так дернул с места, что медведь упал, иначе...спаси Господи, что сохранил...

— А, случалось, мы в Дикише, как­то дикого кабана здоровенного пристрелили, а собак много, да как навалились они его зубами дергать — шерсти на нем не осталось совсем. Разогнали собак, привязали к деревьям, приближаемся к нему, чтобы разделать, а он как подскочит — у нас земля из­под ног...Где ли теперь замерзает бедняга, без шерсти же остался... — уточняет тему Тика.

— А мы в Акманском лесу одну молоденькую серну, еще когда разрешено было, пристрелили, Метко пристерлили — показывает на друга Гошо Цоковски, — разделали, и прикрыли, чтобы мухи не садились, да повесили на одной дикой груше, чтобы на обратном пути забрать. Через два часа смотрим, а её нет. Пастухи тамошние говорят нам, что вороны утащили. Какие вороны? Такие, разтакие, говорят, иди в Дадан, там увидишь, как барышни молодые косточки нашей серны, — добычи нашей — уже обглозганные — выплевывают. Кажется мне, что это их жены те косточки выплевывают, да ладно...

— Когда пристрелишь что­то, нет никакой гарантии, что на твой стол попадет — обобщил высказывания охотников, Ханко. — Я как­то поймал в Телишком озере рыбину килограммов на десять. А так случилось, что мы с предыдущего вечера не ели, а смеркается уже, пока другие огонь разводили, я рыбку помыл, почистил, ­ ни одной чешуйки не оставил, только начал ополаскивать, а она как махнет хвостом, да как соскользнет из рук, мелькнула голой спиной и была такова. Уж как я матерился, как матерился! А народ обхохатывается — подожди — говорят — может быть, еще вернется за кишками своими, да ты её снова и поймаешь...

— О рыбалке даже не говори мне, — опасное дело, это тебе не охота — пожаловался Тика. Помнишь что со мной жена сотворила, когда увидела в коробке с блесной сережки счатоводителя Пепи? И я молчу, как рыба, потому что всем ясно, какие счета мы пересчитывали тем днем около водохранилдища Морун и какую рыбешку там ловили на сережки Пепи...

Переведено 1 марта 2012г.

© Йото Пацов
© Перевод: Татьяна Рындина

(с разрешения автора и переводчика)