Глиганът Пенчо

Йото Пацов


Е го — открихме сезона, не сме се и окаляли като хората още и вече се почна — този пребил прасе триста кила, този гръмнал три, че и четири на една гонка, този вече има две педи трофей... То това всеки го може, не е кой знае каква философия от мършав приплод с приказка до як нерез да го докараш — нема да те надчетат, я. Ама тя, глиганската история, само с гърмене, с кила и с глиги не става, трябва ѝ нещо по-така — и цвят, и мирис, та да усети всеки, че такава е истината — като тази, която сега ще ви разкажа.

Моята благоверна Милка навремето в пощата работеше, всяка седмица ходеше до Соватски дол на колибарите вестници и пощата да носи. И една вечер ми казва:

— Пенчо, верно ли че вие две години вече прасе не сте виждали по гората?

— Верно — казвам ѝ, и то си e така — два сезона и диря не намерихме из нашето землище, влачим пушките на криваци и си псуваме късмета.

— Щото аз един глиган всеки път го виждам в Лачковата сечина, като минавам по пътеката, и той ме гледа, хрисим един такъв, ама колкото биволица голем, и така чер, глигите му като ятагани, а пък смърди — от сто метра те затикне...

Идва си тя от колибите следващата сряда, питам я за глигана — там си беше, вика, чака ме да мина, аз лукчета му купувам, та му хвърля, той ги хруска като пуканки и ми се умилква...

Брей, да му се не види! Чакай, викам, да проверя аз тази история и ѝ викам:

— Следващия път аз ще нося пощата, ти си почивай, да разузная искам.

Кандиса тя, в сряда се нагласих като пощальон с една стара куртка, с железничарската фуражка, преметнах чантата и тръгнах. Минавам през сечината, гледам, душкам — нищо. Но не се предавам — следващата сряда — пак. И пак нищо. Милка ми вика — той мене познава, ако си сложиш рокличка или барем престилка нещо, и се забрадиш, може и да ти се покаже... Скочих на бой аз — мъж ли съм или какво, ама като се замислих — ми може и да е права... В сряда пак тръгнах, тя ми сложила в торбата една фуста, престилка, забрадката, която ѝ донесох от Турция миналата есен — шарена, цялата на рози и зюмбюли, и така мирише. Срам — не срам, влязох в една туфа, та се премених за кашмер на гаргите, забрадих поша, и тръгнах. И щом влязох в сечината, ме удари смрад в носа — те ти го нереза, върти опашка, вирнал зурла, ситни към мен, гадината, примлясква от кеф, щото ме мисли за Милка. Скърцам със зъби аз, ама вадя лукчета, та му хвърлям, той хрупа, ръмка и ме гледа любовно, мамка му глиганска!

И оттогава — всяка сряда — все така. Почна да се търка у мен, да ме ръчка със зурлата си лигава, аз го чеша между ушите, абе любов необяснима! В това време обаче поръчах на ловците да заградят яко една салкъмова горица в Совацки дол, и всеки ден с лукчета и с виолетки го уча да върви след мен. Докато един ден стигнахме до оградата, вкарах го вътре, изскочих и затворих портата!

Те така направихме първия гатер в село, затова са ни добри кучетата, че на него се учат, и оттогава без глигани не сме оставали. Проблемът ми е, че всички му викат Пенчо, та и името си осрамих, и не взема храна от друг освен от мен, и то само ако съм със забрадката на Милка, та хептен станах за кашмер...

© Йото Пацов

(с разрешение)







Дикий кабан

Йото Пацов


Ну вот мы и открыли новый охотничий сезон. И даже испачкаться, как нормальные люди, не успели. И как началось — то один пристрелил поросенка на 300 кг, то другой всех трех завалил, ато и четырех за одну гонку, а еще кто­то уже в двух ладонях от трофея...То так каждый может, невелика философия — худой приплод извести, где на деле, а где только на языке. Да кто тебе зачтет это? Однако настоящая кабанья история совсем иная, там одной стрельбой, килограммами и клыками не обойтись. Нужно и кое­что по­существеннее — с цветом, с запахом, да таким, чтобы все почувствовали! Вот такую историю я вам сейчас и расскажу.

Моя благоверная Милка одно время работала почтальоном, и каждую неделю ездила в Соватский дол к поселенцам землянок — почту им отвозила. И как­то вечером она меня спрашивает:

— Пенчо, а верно, что вы уже несколько лет в лесу нормального дикого кабана не встречали?

— Верно — говорю, так оно и было — два сезона не то, что кабанов, даже их следов не видели в наших землях, таскали ружья напрасно, и только матерились изощренно.

— Потому что я одного кабана каждый раз, когда по тропинке прохожу, вижу в Лачковой просеке, — здоровый, как буйвол, а клыки у него, как ятаганы, самцом воняет так, что и в ста метрах учуять можно.

Возвращается она как­то от землянок в следующую среду, я ее о кабане­то и спрашиваю — да там он, куда ему деваться, всегда выжидает, когда я мимо пройду. А я ему конфетки­луковки покупаю и проходя мимо бросаю, а он ими хрустит и все ближе подойти старается.

«Вот так дела!» — Думаю я.

— В следующий раз я почту понесу, а ты отдыхай! Хочу разузнать, что, да как. Договорились. В следующую среду собрался я почту нести, принарядился в старую куртку, на голову кепку железнодорожника нахлобучил, сумку через плечо перекинул и пошел. Прохожу по просеке, смотрю, нюхаю — ничего и никого. Но я не сдаюсь — в следующую среду опять иду. И снова ничего и никого. Милка меня успокаивает, мол, он меня знает, поэтому на тебя не реагирует. А вот если ты платье наденешь, фартук повяжешь, да косынкой волосы прикроешь, может быть, он тебе и покажется. Я рассвирепел, чуть до драки дело не дошло. Мужчина я или не мужчина, но потом подумал­подумал, да и решил — может быть, она права... В среду я снова пошел, она положила мне в сумку юбку домотканую, фартук свой и косынку, которую я ей сам из Турции привез — пеструю такую, всю в розах и гиацинтах — и пахнут так же. Стыдно, не стыдно, смирился с тем, что стал посмешищем, взял почту и отправился. И как только вошел я в просеку, такой запах в нос ударил, чуть с ног не сбил. Тут и кабан появился, хвостом крутит, мордой ко мне тянется, и мелким — мелким шажком приближается, только что не чавкает от наслаждения, гадина. И все потому, что о Милке моей думает. За нее принял. Скрипя зубами, я конфеты достаю и ему бросаю, а он хрум­хрум — хрустит, только что не мурлычет, да еще с такой любовью на меня посматривает, так –перетак мать его кабанью!

С тех пор, теперь так у нас каждую среду. Теперь об руки мои трется, мордой подталкивает, а я его за ушами чешу. Любовь необъяснимая! А я тем временем, наказал охотникам загородить лесок у Учительского бора, и каждый день с конфетами — луковками и фиалковыми подушечками — обучаю его ходить за мной. Как только приблизились к ограде, я его туда и засунул, сам выскочил, а калитку захлопнул.

Так первый заповедник в селе и сделал, с тех пор у нас и собаки добрее стали и без мяса диких свиней мы еще ни разу не остались. Одна проблема у меня только. С тех пор, все кабана Пенчо зовут... опозорил я свое имя с этим кабаном, чтобы ему пусто было. И ведь что делает, ни у кого больше еду не берет. А берет только из моих рук, да еще если только я в платке Милкином. Совсем посмешищем стал.

Переведено 1 марта 2012г.

© Йото Пацов
© Перевод: Татьяна Рындина

(с разрешения автора и переводчика)