PURGATORY

Edward-William G. Bradford


I had never imagined I would die so absurdly. Why did I ever bother with repairing that stupid lamp? My house is full of all sorts of lamps and most of them are unnecessary as I don’t use them. That’s what comes from not paying attention to obsessive compulsive disorders. But what can I do? I cannot stand broken electrical appliances in my house. I always have to tinker with something, to repair things, take them apart and put them back together. As if I have nothing better to do. In fact I do – tons of stuff. But the accursed lamp was an eyesore. Taking up space but not working. So at the end, I could not stop myself. I grabbed the screwdriver and took the thing apart.

And there it was – a really simple problem. Just a case of a wire with burnt-out insulation that had detached from the bolt holding it in place. I was going to clean it and reattach it and the lamp would have been as good as new. I had been certain the problem would be elementary. I started looking around for the pliers so I could take care of the burnt end and somehow missed the fact that I had forgotten to unplug the lamp. So, just as I cut into the defective wire end, something shook me up with great force and my heart skipped a few times and then stopped. The last thing I saw as I fell from the chair was Gem coming out of the other room but after that...

I had the feeling that I had jumped backwards into a swimming pool but instead of falling in the water I turned up into a dark tunnel and I could see light in the distance. I flew toward the light at a great speed as if I had been shot from a gun or a cannon. I felt no pain as I flew to the light which was growing in intensity. It grew so powerful it is hard to describe in words. And perhaps that was because I could not see where it was coming from. It was everywhere.

There was a long line of people before me. So that was that. I was bound for either heaven or hell. Where else?... I thought hard, trying to remember everything I had read while still on earth about what happened after death, but I don’t think I had read much on the subject. In fact it must have been very little. None of the people in the line before me spoke. A complete silence reigned. They all had their heads bowed, as if they were in deep thought. Hmm – what did I have to think about? I wasn’t very clear about that. Maybe I was meant to reflect on how I had lived. Because … what did it matter how one had died. It didn’t, not in the slightest degree. … Or perhaps I had to remember all my sins. I would be facing a tribunal, after all and the verdict would be heaven or hell. It would be too arrogant to think I would be sent to heaven. It is for the righteous which I surely was not. It couldn’t be helped. Such stupidity – I had wasted my whole life as if I would have another in which to repair the mistakes of the first one. And my ridiculous illusion that in heaven I would be able to complete whatever I had not managed to complete on earth. It had never crossed my mind that some lamp would send me to my death in the blink of an eye. Ah, what stupidity! Making unwarranted assumptions is the mother of all failures. Which reminds me of the server in the restaurant where I had dinner last night. I would not have remembered him if not for the big earring with fake diamonds he was wearing. As fake as his entire miserable life. I can only imagine what he would say if he could see me now.

“So what if you are smart. Some stupid lamp killed you while I, happily, still have my life, even if it is fake. You don’t have to be smart to be happy, do you?...”

But instead of thinking about him, I would do better if I concentrate on all the sins I have committed in my brief and useless life. If there’s one, there are a hundred… Who can count them all? The last one was that I hit Gem because he had made a mess of my bed again. My God, how could I?... The dear darling, what would he do now? Who would feed him or walk him? And, has he landed in a dog shelter already? Probably. Most probably. Ah that damned lamp! Well, there’s nothing for it now – you can’t change the past. All I have to do now is collect my thoughts and remember all the sins of my life. Maybe I also need to arrange them in order of severity – who knows? Whatever happens, happens. If I have to go to hell, so be it. It’s not like my life on earth was anything but.

And just when these terrible thoughts threatened to overwhelm me, someone (or something) pulled my pant leg. I looked down but didn’t see anything. Perhaps it was my imagination. Once you get here… But… no. I felt another pull but this time it was my sleeve. And again, there was no one around me. Maybe this was the beginning of the suffering I will be subjected to – feeling things I cannot see. Another pull… Now the hair at the nape of my neck. I didn’t even contemplate turning around this time, but then it stood before me.

“Hey,” it said.

I stared at it because at that moment there was no doubt it was standing before me. It was small, at first glance and absolutely unremarkable. No, no… it was not a human being. It was something else. A small thing, with a shapeless body – like a pear. Its legs, if it had any, could not be seen. Its hands stuck right out of its body. It had no neck. Its huge bulging eyes fixed me with their stare and the three hairs on its forehead had to be its hair. It had no ears, but, to compensate, it was the color of pale lilac. Well now… I had never seen anything like it.

“Hey,” I replied and took a step back.

“Don’t pull back,” it said, “There’s nothing to fear.”

“No, no – I am not afraid. I am just trying to figure out who or what you are.”

“Don’t stress over it, I will tell you myself.”

“...”

“I am... how can I explain?...”

“Do it in the easiest way possible for you.”

“I am your reason,” it said and looked down.

“My reason?...”

“Yes!”

“Well why are you outside of me then?”

“Because it is like that here. When you leave earth, the body and the reason separate.”

“Aah, so what you are saying is I don’t have any reason anymore.”

“No, you do, but I am not inside you. There is a difference.”

“Why? That is… why are you not inside me?”

“Because we will be judged separately. You – for the sins of the flesh and me – for other sins.”

“A-ha, I thing I begin to understand. Good for you and woe to me, huh.”

“Why? According to me, it’s the other way around.”

“You can think what you like but my sins are more and they are worse than yours. So – you have a chance and I don’t. I am going straight to hell from here.”

“Don’t be so sure,” the thing said and seemed to sway in place.

“How can I not be sure. Unlike you, I was born with original sin. We all humans are – don’t you know?”

“Of course I know, but so what. I have my own original sin and it is worse than yours.”

“Well, since you were born with me, of course you have original sin.”

“No, it’s not like that exactly. I originated within you much after your birth. But that doesn’t change things either.”

“You are probably talking like that to calm me down. It’s not necessary – I am prepared for anything.”

The thing did not respond. It only seemed to sit down and proceeded to regard me with its enormous eyes.

“How many mortal sins have you committed,” my reason asked.

“How should I know? I don’t even know which sin is mortal and which isn’t. And what does it matter which sin is what – in the end they are all sins.”

“Hmm… what was your last sin?”

“I hit my dog.”

“Bad. That’s really bad...”

“You want me to feel even more guilty?”

“Yes, because it will help you cleanse yourself before they judge you.”

“I at least hope the sentence will be just because life on earth was not. When has it been, ever...”

“Never, but that is because of my original sin.”

“I don’t understand you.”

“Yes I can see. So let me explain. I have existed since long before you but always make the same mistake – I repeat it over and over and over again.”

“What mistake?”

“Since I appeared on earth, I always create hierarchical societies. And if there is hierarchy – there is injustice. That is why life on earth is not just. And that is my original sin.”

“Why do you think it is an original sin?”

“Because I alone possess knowledge. And instead of using it to create a just world in which I can survive, I created one which degenerates in unimaginable, monstrous ways and which, in the final analysis, is headed for self-destruction. In this sense you are perhaps lucky – you will not see the end. And the end is not far. Humans, who depend on me, are self-destructing pointlessly. Not in the name of survival, not for lack of food, but out of greed. And it’s been going on since the whole thing began. If humans compete with each other over something, it is always a competition of greed and vanity. Have you ever seen them fight over who is more generous or good?...”

“Maybe and maybe not. I met many different people while I was alive. Good and bad… All sorts! And I don’t think there are more bad people than good. It’s simply the case that evil is more visible and that good people do not fight for the limelight. They are simply good.”

“Do you know, when I was very young – so, a long time before you were even born – good and evil both existed in me? Until one day they bumped into each other.”

“So what happened then?...”

“Nothing special. Evil simply killed good.”

“Do you mean to say that good doesn’t exist?”

“Not quite. What exists in people is the memory of good while good itself is long gone.”

“So why doesn’t evil rule supreme in peoples’ lives?”

“Because it cannot overcome the memory. Evil destroyed good physically, but it cannot cope with the memory good left in people. Therefore its victory is pyrrhic.”

“Is there no way to explain this to the people still left on earth?”

“There is no way – and that is the problem. As you can recall, I did not reveal any of this to you while you were still there. We needed to be here so I can tell you.”

“That will hardly help me any on Judgment Day.”

“I will help you. When they ask you if you have sinned, you can blame it all on me. Say that you received all guidance in your life from me and that is why you sinned so much. I will confirm that and so all your sins will be forgiven.”

“And what will become of you?”

“How do you mean? I will be sent to hell, of course, to pay for your sins.”

“I don’t think I will listen to you this time,” I replied. I turned away from my reason and contemplated the endless line of people before me.

“Hey,” reason pulled my pant leg. “What are you thinking about now?”

“It’s nothing,” I said.

“I’d like to ask you for something before we face the Judgment, if you don’t mind.”

“What is it?”

“Ever since I can remember, I’ve bean reason. So, at least once, I’d like to experience what it is like to have a human feeling because I’ve never known one.”

“Just that?”

“Yes,” reason replied and fixed me with its big clear eyes as if hoping to see a feeling.

I bent forward, took the thing by its body under the protruding hands, lifted it up and hugged it to my chest. It tried to caress my face with its hand and then curled up against my neck. I felt something wet. Reason was crying and caressing me with its hand. I tried to remember the last time someone had caressed my face and failed. For a time I even wondered if I knew the feeling well or just remembered it vaguely. “Is this what I had to come to in order to embrace my reason,” I thought.

“I beg of you to forgive me my sin,” reason wept.

I did not reply anything, just hugged him closer to me. I do not remember how long we stayed like that, but when I recovered from my trance, the line before us had disappeared. I and the reason weeping at my neck remained completely alone, illuminated by a bright light. And then I heard a Voice I had never heard before.

“Are you a sinner? Do you have any sins and what are they?”

“You know what to say,” reason whispered in my ear.

“I do,” said I. “Yes, I am a sinner. I have sins and I repent of them. I sinned because I did not have enough reason while I was alive.”

“What are you doing? What are you saying?... I told you what to say, didn’t I? Why did you say that? They will send you to hell now, where you will suffer until the end of time.”

“I think I deserve that. And it would mean you won’t be alone either,” I replied.

Around me, everything was plunged into darkness. I turned up in the tunnel again, but this time I flew in the opposite direction – towards the darkness which grew ever blacker and more impregnable. I squeezed my eyes shut and held on to the thing in my hands, afraid of losing it. I may have spent my life without any reason, but at least I will have some in hell – perhaps I would need it.

It is dark and quiet. The ceiling fan turns noiselessly and moves the air in the room. I don’t know what time it is but it is obviously before dawn. I feel someone’s breath on my face. Gem, who always sleeps with his head touching my cheek, is standing over me and persistently licking my face. That is why it is so wet.

What was that nightmare? What heaven above and hell below? Aah, yes – the lamp. There it lies on the desk. Disassembled, it sits there waiting to be repaired, with no clue at all it is about to end up in the trash.

I get up from my bed and walk to the room’s open window. The air feels so clean this morning. A beautiful day is beginning, a day when people will revel in their feelings, ignoring all reason. A day is beginning in which reason will attempt yet again to create a more just world. Will my feeling help? I did so well to embrace it. I hope it is happy now, wherever it is… and if I could make it so people will dream more when they sleep, perhaps I would feel happy too. I went back to bed, embraced Gem and wished for the dream to go on...

Edward-William G. Bradford © 2007 New York, USA
(с разрешение от автора)







Ч И С Т И Л И Щ Е

Едуард-Уилям Брадфорд


Никога не съм си представял, че мога да умра нелепо. Защо ми трябваше да поправям тази глупава лампа? Домът ми е пълен с всякакъв вид лампи, повечето от тях ненужни, защото не ги ползвам. Ето до какво води, когато човек не обръща внимание на натрапчивите си мании. Но какво да правя? Не мога да търпя неработещи електроуреди в къщи. Все трябва нещо да поправям, да човъркам, да сглобявам и разглобявам. Като че ли си нямам друга работа. Имам предостатъчно. Но тази проклета лампа ми вадеше очите. Хем заемаше място, хем не работеше. И накрая не се сдържах. Грабнах отвертките и я разглобих.

Ами да, проблемът беше нищо и никакъв. Просто един кабел бе обгорял и се беше откачил. Щях да го почистя, да го притегна и готово. Просто бях сигурен, че е нещо елементарно. Започнах да търся с поглед клещите, за да изрежа прегорелия край и въобще не обърнах внимание, че не съм изключил кабела от контакта. И тъкмо започнах да го режа, когато нещо ме разтресе силно, сърцето ми прескочи няколко пъти и спря. Последното нещо, което видях, когато падах от стола, бе Джем, който се подаде от другата стая, но след това…

Имах усещането, че правя скок в плувен басейн с главата назад, но вместо във водата, се оказах в тъмен тунел, в края на който се виждаше светлина. Тялото ми полетя с шеметна скорост към светлината, сякаш някой ме беше изстрелял. Нищо не ме болеше, чувствах се лек и летях към светлината, която ставаше все по-силна. Беше толкова светло, че е трудно да се опише с думи. Може би защото не виждах откъде точно идва тази светлина. Тя беше навсякъде.

Пред мен имаше дълга опашка от хора. Ясно! От тук нататък — или в рая, или в ада. Къде другаде?… Насилвах паметта си, за да се сетя какво бях чел, докато бях на земята, за това какво следва след като умреш, но не мисля, че бях чел кой знае колко по този въпрос. Всъщност — даже съвсем малко. Никoй от хората пред мен не говореше. Цареше пълна тишина. Всички с наведени глави — сякаш се бяха замислили за нещо. Хъм, за какво трябваше да мисля аз? Не ми беше съвсем ясно. Може би за това, как съм живял. Защото… какво значение има как си умрял. Няма!… Сигурно трябваше да си припомня всички грехове приживе. Нали щяха да ме съдят и да решат: в рая или в ада. Би било твърде арогантно да мисля, че ще отида в рая. Там е за праведните, какъвто аз не съм. Няма как. Каква глупост — профуках целия си живот, сякаш имам още един, в който да поправя всички грешки от първия. Или нелепата илюзия, че в рая мога да свърша всичко, което не успях да свърша на земята. Дори и през ум не ми беше минавало, че някаква лампа ще ме прати на оня свят, без въобще да се усетя. Ах, каква глупост! Предположението е майка на всички провали. Сега се сещам за онзи сервитьор от ресторанта, в който вечерях снощи. Едва ли щях да го забележа и запомня, ако не носеше голяма обица с фалшиви диаманти. Точно толкова фалшиви, колкото целия му мизерен живот. Сигурно, ако от някъде можеше да ме види, би казал:

— Е, ти като си умен — какво от това. Една нищо и никаква лампа те прати на оня свят, докато аз си живея щастливо, макар и фалшиво. Не е нужно да си умен, за да живееш щастливо — нали?…

Вместо да мисля за него, по-добре би било да помисля за всичките грехове, които извърших в краткия си и безполезен живот. То един и два ли бяха… Който няма работа — да брои. Последният беше, че шамаросах Джем, защото пак беше вилнял из леглото ми. Господи, как можах?… Милият той, какво ли прави сега? Кой го храни и разхожда? Дали вече не се е оказал в някой приют за кучета? Сигурно, най-вероятно. Ах, тази проклета лампа. Но — станалото станало! Сега трябва да си събера акъла и да си спомня всички мои грехове приживе. Може би трябваше и да ги степенувам — кой знае? Да става каквото ще. Ако ще е ад, да е ад. То като че ли животът ми на земята беше нещо друго.

И точно когато тези ужасни мисли ме налегнаха, някой (или нещо) ме дръпна за крачола. Погледнах надолу — нищо. Може така да ми се е сторило. То веднъж като стигнеш до тук… Обаче… не! Пак усетих подръпване, но този път беше за ръкава. И пак никoй около мен. Сигурно това бе началото на мъченията. Да чувстваш неща, които не можеш да видиш. Ново подръпване… Този път за косата на врата. Даже не възнамерявах и да се обърна, когато то застана пред мен.

— Хей — каза то.

Вторачих се в него, защото този път нямаше никакво съмнение, че стои пред мен. Беше малко и на пръв поглед — абсолютно невзрачно. Не, не… това не беше човек. Това беше нещо друго. Малко, с безформено тяло като круша. Краката му, ако изобщо имаше такива, не се виждаха. Ръцете му — две длани залепени за тялото. Нямаше врат. С големи изпъкнали очи, втренчени в мен, и три косъма на челото, което вероятно трябваше да е коса. Нямаше уши, но в замяна на това цялото бе светловиолетово. Е, такова нещо не бях виждал.

— Хей — отвърнах аз и отстъпих крачка назад.

— Не, не — аз не се страхувам. Просто се опитвам да разбера какво си или кой си.

— Няма нужда да се напрягаш, аз сам ще ти кажа.

— …

— Аз съм… как да ти обясня?…

— Както би ти било по-лесно.

— Аз съм твоят разум — отвърна то и наведе поглед.

— Моят разум?…

— Да!

— Ами защо тогава си извън мен?

— Защото тук е така. Когато напуснеш земята, тялото и разумът се разделят.

— Ааа — искаш да кажеш, че аз вече нямам разум.

— Имаш, но не съм в теб. Има разлика.

— Защо? Искам да кажа… защо не си в мене?…

— Защото ще ни съдят поотделно. Теб за плътските грехове, мен за други.

— А-ха, започвам да схващам. Блазе ти на теб и тежко на мен.

— Защо? Аз пък мисля, че е обратното.

— Мисли каквото щеш, но моите грехове са повече и по-тежки. Така че, ти имаш шанс, а аз не. От тук — направо в ада.

— Не бъди толкова сигурен — отвърна нещото и като че ли пристъпи от крак на крак.

— Как да не съм сигурен. Аз, за разлика от теб, съм роден с първороден грях. Всички хора сме така — не знаеш ли?

— Знам, разбира се, но какво от това. Аз също имам първороден грях и той е много по-тежък от твоя.

— Дотолкова, доколкото си се родил с мен, имаш разбира се.

— Не, не е точно така. Аз възникнах у теб доста по-късно след раждането ти. Но и това не променя нещата.

— Сигурно ми казваш така, за да ме успокоиш. Не е нужно, аз съм се приготвил за всичко.

Нещото не отговори нищо. Само като че ли приседна и впери в мен огромните си очи.

— Колко смъртни гряха имаш? — попита разумът ми.

— Откъде да знам. Аз дори не знам кой грях е смъртен и кой не е. Пък и какво значение има, кой грях какъв е — нали, в края на краищата, всичките са грехове.

— Хъм.. Кой е тогава последният ти грях?

— Ударих кучето си.

— Лошо, много лошо…

— Искаш да се чувствам още по-виновен ли?

— Да, защото това ще ти помогне да се пречистиш, преди да те съдят.

— Дано поне този съд бъде справедлив, защото животът на земята не беше. То кога ли е бил…

— Никога, но това е заради моя първороден грях.

— Не те разбрах.

— Виждам — ще ти обясня. Аз съществувам много преди теб, но винаги правя една и съща грешка и след това я повтарям.

— Каква?

— Откакто съм възникнал на земята, винаги създавам йерархични общества. А щом има йерархия — има несправедливост. Затова животът на земята не е справедлив. И това е моят първороден грях.

— А защо смяташ, че е първороден?

— Ами защото само аз съм този, който притежава познанието. И вместо да го използвам да създам справедлив свят, в който да оцелея, аз създадох свят, който се изражда до невъобразими, чудовищни форми и в крайна сметка върви към самоунищожение. В този смисъл, може би си късметлия, защото няма да видиш края. А той въобще не е далеч. Човекът се самоунищожава безсмислено. Не за да оцелее, не за да се нахрани, а от лакомия. И така е, откакто свят светува. Ако човекът в нещо се състезава със себеподобния, то винаги е състезание на алчността и суетата. Да си видял някъде хората да се надпреварват по щедрост и доброта?…

— И е така, и не е така. Аз съм срещал различни хора, докато бях жив. И добри, и лоши… Всякакви! И въобще не мисля, че лошите хора са повече от добрите. Просто злото е по-видимо, а добрият човек не държи да го забележат. Той е просто добър.

— Знаеш ли, когато аз бях съвсем малък — тоест, много преди да се родиш ти — в мен живееха и доброто, и злото. Докато един ден не се срещнаха.

— И какво стана?…

— Нищо особено. Просто злото уби доброто.

— Искаш да кажеш, че доброто не съществува?

— Не съвсем. Това, което съществува у хората, е споменът за него, а самото добро отдавна го няма.

— Е, тогава защо злото не е пълновластен господар в живота на хората?

— Защото не може да се пребори със спомена. Злото унищожи доброто физически, но не може да се справи със спомена, който доброто остави у хората. Затова и победата му е пирова.

— А няма ли как тези неща да се кажат на хората, които останаха на земята?

— Няма — в това е проблемът. Както виждаш, аз не съм ти ги казвал там. За да ти ги кажа, трябваше да дойдем тук.

— Това едва ли ще ми помогне кой знае колко, когато застана пред Страшния съд.

— Аз ще ти помогна. Когато те запитат грешил ли си, можеш да се извиниш с мен. Кажи, че аз съм те напътствал за всичко в живота и затова си грешил толкова много. А аз ще потвърдя и така греховете ти ще бъдат опростени.

— А какво ще стане с теб?

— Как какво — ще отида в ада, за да изкупя греховете ти.

— Струва ми се, че няма да те послушам този път — отвърнах. Загърбих разума си и се загледах в безкрайната опашка от хора пред мен.

— Хей — подръпна ме разумът за крачола. — Какво си намислил сега?

— Нищо — казах аз.

— Преди обаче да застанем пред Страшния съд, искам да те помоля за нещо.

— Кажи?

— Понеже, откакто се помня, съм разум, искам поне веднъж да изпитам едно човешко чувство, защото не зная какво е това.

— Само това ли е?

— Да — отвърна разумът и впери в мен огромните си ясни очи, сякаш чувството можеше да се види.

Наведох се напред, хванах нещото за тялото под дланите, вдигнах го и го притиснах до гърдите си. То се опита да ме погали с ръка по лицето и след това се сгуши във врата ми. Усетих нещо мокро. Разумът плачеше и ме галеше с ръка. Напразно се опитвах да си спомня кога за последен път някой ме е галил с ръка по лицето, но не можах. Даже по едно време се запитах познато ли ми е това чувство въобще или имам само спомен за него. „Дотук ли трябваше да стигна, за да прегърна разума си.” — помислих си аз.

— Моля те да ми простиш греха — изхлипа разумът. Не отговорих нищо, а само го притиснах още по-силно до себе си. Не помня колко време сме стояли така, но когато се отърсих от унеса — опашката от хора пред нас я нямаше. Аз и ридаещият на врата ми разум се оказахме съвсем сами, обляни от силната светлина. И тогава чух глас, който никога преди това не бях чувал:

— Грешен ли си? Имаш ли грехове и какви? — попита гласът.

— Знаеш какво да кажеш — прошепна ми разумът в ухото.

— Знам, знам — отвърнах аз и пристъпих напред. — Грешен съм, да! Имам грехове, за които се разкайвам. Направих ги, защото нямах достатъчно разум, докато бях жив.

— Какво правиш, какво говориш?… Нали ти казах какво да кажеш. Защо каза това — сега ще те изпратят в ада, където ще се мъчиш до края на времето.

— Мисля, че съм го заслужил. А пък така и ти няма да си сам — отвърнах аз. Всичко наоколо потъна в тъмнина. Пак се оказах в тунела, но този път полетях в обратна посока. Към тъмнината, която ставаше все по-черна и по-непрогледна. Затворих очи и стиснах здраво с двете си ръце нещото, за да не го изпусна. След като проживях живота си без разум, поне в ада да имам такъв — може би ще ми потрябва.

Тъмно и тихо. Вентилаторът на тавана безшумно се върти и движи въздуха в стаята. Не знам колко е часът, но очевидно още не е съмнало. Усещам в лицето си дъх. Джем, който винаги спи с глава, опряна в моята, се е надвесил над мен и упорито ближе лицето ми. Затова е цялото мокро.

Какъв беше този кошмар? Какъв рай на небето и какъв ад под земята? Ааа — да, лампата. Ето я там на бюрото. Стои разглобена и чака да бъде поправена без да знае, че всъщност ще бъде изхвърлена. Ставам от леглото и отивам към отворения прозорец на стаята. Колко е чист въздухът тази сутрин. Започва един хубав ден, в който хората ще се отдадат на своите чувства, пренебрегвайки разума. Започва ден, в който разумът за кой ли път ще се опита да създаде един по-справедлив свят. Дали моето чувство ще му помогне? Колко хубаво направих, че го прегърнах. Дано поне сега е щастлив, където и да се намира и… ако можех да направя така, че хората да сънуват повече, сигурно и аз щях да се чувствам щастлив. Върнах се обратно в леглото, прегърнах Джем и си пожелах досънуване.



Едуард-Уилям Брадфорд © 2007-2015 New York, USA

© превод от английски език - Едуард-Уилям Брадфорд
(с разрешение)