Библиотека    Жан дьо Лафонтен    
 

La tête et la queue du serpent

Jean de La Fontaine


 

Главата и опашката на змията

Жан дьо Лафонтен


 
 

         Le Serpent a deux parties
         Du genre humain ennemies,
         Tête et Queue ; et toutes deux
         Ont acquis un nom fameux
         Auprès des Parques cruelles :
         Si bien qu'autrefois entre elles
         Il survint de grands débats
                  Pour le pas.
La Tête avait toujours marché devant la Queue.
         La Queue au Ciel se plaignit,
                  Et lui dit :
         Je fais mainte et mainte lieue,
         Comme il plaît à celle-ci.
Croit-elle que toujours j'en veuille user ainsi
         Je suis son humble servante.
         On m'a faite, Dieu merci,
         Sa soeur, et non sa suivante.
         Toutes deux de même sang,
         Traitez-nous de même sorte :
         Aussi bien qu'elle je porte
         Un poison prompt et puissant.
         Enfin voilà ma requête :
         C'est à vous de commander,
         Qu'on me laisse précéder
         A mon tour ma soeur la Tête.
         Je la conduirai si bien,
         Qu'on ne se plaindra de rien.
Le Ciel eut pour ces voeux une bonté cruelle.
Souvent sa complaisance a de méchants effets.
Il devrait être sourd aux aveugles souhaits.
Il ne le fut pas lors : et la guide nouvelle,
         Qui ne voyait au grand jour
         Pas plus clair que dans un four,
         Donnait tantôt contre un marbre,
         Contre un passant, contre un arbre.
Droit aux ondes du Styx elle mena sa soeur.

Malheureux les Etats tombés dans son erreur.

 

         На змията двете части
         са за хората опасни:
         и опашка, и глава.
         Тъй прочуха се с това
         пред богините на Ада,
         че веднъж възникна свада
         как е редно в своя път
                  да пълзят.
Все бе след главата бедната опашка.
         Жално пред Небето тя
                  засумтя:
         – С дни надлъж и шир се лашкам,
         дето пожелае таз.
Да не мисли вечно, че ще трая аз?
         Хайде да ме извинява.
         Не слугиня съм сред нас,
         но сестри сме по направа.
         Искам към еднаква кръв
         отношение еднакво.
         И аз майките разплаквам,
         бодна ли сина им пръв.
         Чуй ми, о Небе, молбата
         и да наредиш склони
         аз да водя тия дни
         моята сестра, главата.
         Щом застана аз отпред,
         всичко ще ни бъде в ред.
Тез молби Небето с милост зла послуша.
Често благостта му в плод донася смут.
Де да беше глухо за каприза луд!
Но не бе тогава. И залъкатуши
         таз опашка – нов водач,
         виждащ ясно като в здрач –
         в камъни, дървета, хора
         се заблъска без умора,
та сестра си вкара в адската река.

О, горките царства, сбъркали така!

 
 

© Jean de La Fontaine

 

© Жан дьо Лафонтен
© превод от френски език: Тодор Червенков (с разрешение)