[1]
Soon after the events that are recorded in the previous story a great drought visited the country. There was no rain, and all the dams and rock holes became dry. The porcupine and the emu tribes did not know what to do, because among their members there were many aged and infirm. Some were sick, and a great many had little children; so they were in great difficulties. They were not able to move down to the River Murray, where they would have been well and comfortable.

[2]
The drought did not affect the goanna tribe, as they had a secret reservoir with a supply of water that would last them for very many years. The cries of the little children, and the distress of the aged and sick, touched the hearts of the wives of the goannas, and they would secretly go among the other tribes and do all they could to supply their wants and relieve their sufferings. One day they asked their husbands to tell them where the great rock hole reservoir was, as they were anxious to supply water to the aged and the sick and the children of the porcupine and emu families. But the selfish goannas refused, and, what was worse, they said to their wives, “Since you are taking such an interest in the needs of others, we will give you only just sufficient water to slake your own thirst.”

[3]
The wives found that it was useless to plead with their obstinate husbands; but they were determined that, although they had given way to many objections before, and had willingly suffered the indignity of refusals, they would not let this insult pass. So they began to search for the reservoir. They would take up their yam-sticks that their husbands should believe that they were going to dig yams and roots of plants and shrubs. But they would track the footprints of their husbands, which led them to the mountain. At the foot of the mountain they would lose all trace of the footprints, so they would return to the valley and gather a few yams and herbs, and then go to their homes. They would cook the yams in the hot ashes, and then sit down with their husbands and families to eat. Sometimes a goanna would ask his wife where she had been for such an unusually long time. He would say, “I notice a speck of dirt that comes from the mountain. Have you been there?” The wife would reply, “What do you think, you silly? Do you imagine that we go searching for yams on the mountain-top? We find and dig yams in the low, flat country, not on rocky mountains. Now why do you ask such questions?” The goanna, without another word, would lie down upon his opossum-skin.

[4]
In the morning, just as the sun rose over the eastern range of mountains, the men of the goanna tribe were out looking for food, and their wives were up too. They had met to discuss what to do in order to discover the secret of the reservoir. One, more thoughtful than the others, said, “It would be a wise plan to go up the mountain and make a mia-mia, and camp there and make observations. Now who among us has courage? Let us sit a while and think who will go.”

[5]
So they sat in silence for a few moments, and then one rose. All eyes became fixed on her. She was the wife of the chief. She said, “Sisters, I take the responsibility. I offer to go. I consider it is my duty as wife of a chief. Who will come and help me with my camp necessaries?”

Two young wives stood up, and said, “We will go with you.”

[6]
So they made haste and rolled up the belongings of the chief’s wife, and the three women hurried away to the mountain before the chief and the other goannas returned from their hunting. Half-way up the side of the mountain there was a spot which gave a good view of the surrounding valley, and especially of the goanna camping-ground. After making the mia-mia the two young women returned home, leaving the chief’s wife on the mountain.

[7]
In the evening the young chief summoned the goannas to his mia-mia and asked them whether anyone had seen his wife, or had any knowledge regarding her disappearance. All expressed great sorrow, and said they had no knowledge of the matter, nor could they suggest any reason why she should leave the camp. They told their chief that they would do all in their power to assist him to recover his wife if she had been taken a captive to some other home.

[8]
Then the chief summoned the teal teal, the wives of the goannas. They were closely questioned by the chief and the elders, but they remained standing with their heads bowed, and would not make any reply. The questioners tried by threats to make them speak, but they shook their heads and remained silent. The chief of the goannas then ordered that the wives should return to their mia-mia. When the teal teal were safely home the chief said to the men, “I have a suspicion that the emus have come to our home while we were out hunting, and have taken my wife, and have given her to the young chief of the tribe. So to-morrow, before the sun rises beyond the mountain-peak, every one that is able to fight will take with him three kaikes, four waddies, four panketyes, and a nulla-nulla, and we will march into their land and seek my wife. Then, if she be not there; we will return and march into the land of the porcupines. So to-night let every one go to his mia-mia and wait for the cry, ‘Rise at once!’”

[9]
So every goanna man went straight home to bed and slept soundly. They rose early, and marched into the country of the emu. As soon as the goannas had left home the teal teal rose and met to consider what they should do. One thought it would be well if the two young women who had accompanied the chief’s wife hurried away and told her that her absence had caused a stir. So while the chief with his army was marching into the land of the emus, thinking that it was they who had captured his wife and made her the wife of the young emu chief, the young teal teal girls were running to the mountain to tell the chief’s wife what was taking place. She sat quietly and listened to what they had to tell, and then in reply she said, “Now is our deliverance. We have been given in marriage to these beings who are not of our race and kind. I have made a discovery. At the dawn of day I was fast asleep, and a Tuckonie came into the mia-mia and sat beside the fire warming himself. Suddenly I awoke and saw him comfortably seated there. I became so alarmed that I shrieked with fear; and he turned his eyes upon me and said, ‘Do not be afraid. I am your friend, and the friend of all that are in trouble or distress. I and my companion saw you and the two others come up from the plain, and some of my brothers have visited your camping-ground and know all about you. You are in search of a water-hole, and you have been guided by the mind of my tribe to this spot. You have been sleeping. If you will follow me when I come again I will show you the opening on the top of this mountain.’”

[10]
When the Tuckonie returned the wife of the chief of the goannas rose and followed him up the mountain. When they arrived at the top he bade her sit down and rest. The little spirit man went away a few paces and gave a call somewhat like the coo-ee, and like a flash out of space there came many little men. Their bodies were striped with red ochre and white pipeclay. They had white cockatoo feathers decorating their heads and tied round their wrists like bracelets.

[11]
In their hands they held their spears, about two feet long. Each one wore a belt of opossum-skin round his waist, and in this belt there were placed three tiny boomerangs and waddies. They circled round their leader, eager to receive his instructions. After a little talk they made way for him, and he came out from their midst and walked toward the wife of the goanna and stood beside her. They followed him, and he addressed his bodyguard thus, “Hear, O my brothers we have been appointed by the unseen beings that are about—the Spirit of Good, the Spirit of Water, the Spirit of Food, the Spirit of Pleasure, the Spirit of Lightning and Thunder and Wind and Rainstorm, and lastly the Spirit of Sunshine. The goannas have withheld from the tribes that inhabit this country the long-needed water that is locked up in this mountain; they have used this gift for their own selfish ends, and have refused to share it with the aged and the infirm and the children of other tribes. And, what is more, they have refused to supply the necessities of their own wives. Give this woman the help she requires in order to let loose the water that is contained in the mountain.” The little spirit man turned to the wife of the chief and took her a few paces farther on to a basin-like hole in the rock. He asked her to look into it. She looked and saw sparkling water, clear as crystal. “Drink,” he said, and she drank until she was satisfied. “Now,” he said, “you must descend, and when you reach the foot of the mountain you will meet two young women. You must ask them to hurry back to their camp and instruct the others that they must all stand on the northern side of the valley toward the porcupine boundary and await your coming.”

[12]
So she went and did as she had been told. The two young women also hurried back to the camp to deliver their message, and the other teal teal, as they were asked, stood waiting on the northern side of the valley. Meantime the chief’s wife stood at the base of the mountain, waiting for further instructions. Presently the Tuckonie stood beside her, and said, “O woman, these good and great spirits have given you the privilege of letting loose the waters that are anxious to be freed from the bonds that have held them prisoner these many, many years. You shall be a blessing to all the animal, bird, reptile, and insect tribes. You must keep this great event in remembrance. Tell your children of the privilege that the Spirit of Water conferred on you. Take this.” He handed her a grass-tree stick, and said, “At a given signal thrust it into the mountain-side, and the water shall be let loose.”

[13]
Again the Tuckonie disappeared. The chief’s wife stood there alone, thinking over this strange happening. She pinched her arm and struck her leg to see whether she was asleep. She felt the pinch and the blow. “I am very much awake,” she said. “What a wonderful experience!” Then a voice said, “Thrust the stick into the mountain.” She placed the point of the stick against the mountain-side, and pushed hard. It gradually went in farther and farther, until it had gone its whole length. Then the voice of the Tuckonie said, “Now flee for your life to where your sisters are.” She sped down the valley as fast as her feet could carry her. When she had gone half the distance a loud noise, as of a mighty wind, broke the still air. It was the sound of the water leaping forth out of its prison and thundering down the valley with the speed of a mighty wind.

[14]
The chief’s wife arrived among her teal teal sisters, and breathlessly told them that the water from the mountain would be flowing down the valley. While she was speaking they saw dust rising from the hill-side, and the water tearing its way through the valley, and huge trees being uprooted and carried along. They looked with amazement as the water rushed past them on its way to join the Murray River. When it reached the Murray it settled down to be a flowing river. The teal teal came to its bank, and sat in the shade of the trees, watching their children sporting and splashing in the water.

[15]
Next day the goannas returned, and were making their way to the camp when they beheld with wonder that a river separated them from their wives and children. They were greatly annoyed. The chief called to the women across the river and asked where this flowing stream of water came from. He was answered by the familiar voice of his wife, “From the rock hole that you and the goannas have kept secret from us and the other tribes, and used for your own selfish purposes. But I, O chief, your wife, discovered your secret, and let loose the water, this great gift and blessing that belongs to all beings. So we, who were your wives, have decided that we shall no longer belong to you. Henceforth our home will be in the trees. And we do not wish to be, and we will not be, your wives.”

[16]
So this separation came about through the selfishness of the goannas, and since that time the teal teal have refused to become the wives of the goannas. To keep in memory that long, long ago event of the release of the water they make their homes in the limbs or branches of the gum-trees, and they make their nests of mud or clay shaped like the mountain that contained the water. And in these small mountain-shaped homes they lay their eggs, and when these are hatched and the little birds come to see the light and the home the mother in bird-language tells them of the long, long ago when she was in distress, seeking water to quench her thirst, and how a little man helped her in her search and showed her where it was to be found, and promised that their tribe should throughout their generations have a home as a memorial, and rear their children in it.

[17]
As for the goannas, because of their rough natures and their stealing from others who endure the difficulties, hardships, and dangers of hunting they are doomed not only to carry upon their bodies the marks received as a punishment for their misdeeds, but to endure a much more grievous punishment for their selfishness to all around them, and more especially to their wives, the teal teal, in that they have lost that great pride of their heart, the wonderful rock hole which contained a lasting supply of clear and refreshing water. And, beyond this, their strictly guarded prize has become a great barrier, separating them from their wives and children for ever. And in sorrow they have wandered to all parts of Australia, and in certain seasons of the year they dig a hole in the ground and bury themselves in it, and weep during the dark, cold wintry nights, until they fall into a deep sleep, which lasts until spring calls them forth to take up their burden of life once more. And, in revenge for the loss of their wives, they rob the nests of the teal teal of their eggs, thinking that by devouring the eggs they may put an end to the existence of their former wives.

---

[1]
Било време, когато голяма суша обхванала страната. Нито капка дъжд не капвала и всички вирове и дупки в скалите пресъхнали. Племената на таралежа и емуто се чудели какво да правят, защото имали много старци и недъгави. Някои били болни, мнозина били с малки деца, така че имали големи затруднения. Те не били в състояние да се преместят надолу до реката Мъри, където щели да се чувстват добре и да намерят облекчение.

[2]
Сушата не засегнала племето на гоаната, тъй като те си имали таен резервоар, от който се снабдявали с вода, достатъчна да им стигне за много години. Плачът на малките деца и неволите на старците и болните трогнали сърцата на жените на гоаните и те ходели тайно при другите племена и се стараели всякак да им помогнат и да облекчат страданията им. Един ден те поискали от мъжете си да им кажат къде е големият скален резервоар, тъй като смятали да занесат вода на болните, старците и децата на семействата на таралежа и емуто. Но себелюбивите гоани отказали и дори по-лошо, рекли на жените си:
— Понеже проявявате такъв интерес към нуждите на другите, ще ви даваме само толкова вода, колкото да утолите собствената си жажда.

[3]
Жените видели, че е безполезно да се молят на упоритите си съпрузи, но решили, въпреки многото предишни откази и обиди, които били търпели, този път да не отстъпват. Затова започнали да търсят резервоара. Те взимали своите пръчки за сладки картофи, така че мъжете им да мислят, че отиват да търсят сладки картофи и корени на растения и храсти. Но вместо това проследявали стъпките на мъжете, които ги отвеждали до планината. В подножието на планината жените загубвали всички следи от стъпки и бивали принудени да се върнат в долината, събирали малко сладки картофи и треви и се прибирали по домовете си. Те изпичали сладките картофи в горещи въглени и сядали с мъжете и децата си да ядат. Понякога, някой от гоаните ще попита своята жена, къде се е губила толкова време. Той казвал:
— Видях петънце от планинска пръст. Да не би да си ходила там?
Жената му отвръщала:
— Какво си мислиш, глупчо? Нима си представяш, че ние ще търсим сладки картофи на върха на планината? Ние намираме и изравяме сладки картофи в ниското, в равнината, не по скалистите планини. Защо ми задаваш такива въпроси?
Гоанът, без да каже нищо повече, лягал да спи на своята постеля от кожа на опосум.

[4]
Една сутрин, точно когато слънцето се било издигнало над източните хребети на планините и мъжете от племето на гоаната били вече заминали да търсят храна, жените също излезли. Те се събрали да обсъдят какво да правят, за да открият тайната на резервоара. Една от тях, по-разсъдлива от другите, казала:
— Мисля, че ще бъде добре да се качим на планината и да направим миа-миа и лагер и оттам да наблюдаваме. Коя от нас ще има кураж да го направи? Нека да седнем и да помислим коя да отиде.

[5]
И те поседели мълчаливо известно време, а после една от тях се изправила. Всички погледи се насочили към нея. Била жената на вожда. Тя казала:
— Сестри мои, аз поемам отговорността. Предлагам аз да отида. Смятам, че това е мой дълг като жена на вожда. Кои от вас ще дойдат да ми помогнат с нещата от лагера?
Две млади жени станали и казали:
— Ние ще дойдем с тебе.

[6]
И те побързали да навият на руло нещата на жената на вожда и трите бързешком се отправили към планината преди вождът и другите гоани да са се върнали от лов. По средата на планинския склон имало едно място, откъдето можело да се наблюдава добре долината, виеща се в подножието, и особено мястото за лагеруване на гоаните. След като направили миа-миа, двете млади жени се върнали вкъщи, като оставили жената на вожда в планината.

[7]
Вечерта младият вожд призовал гоаните в своята миа-миа и ги попитал не е ли виждал някой жена му и не знае ли някой нещо за нейното изчезване. Всички изразили голямо съжаление и казали, че не знаят нищо, нито можели да се сетят защо тя би напуснала лагера. Те казали на вожда си, че ще направят всичко възможно, за да му помогнат да си върне жената, ако тя е била отвлечена и отведена в друга къща.

[8]
После вождът привикал тиал тиал, съпругите на гоаните. Те били подробно разпитани от вожда и старейшините, но само стояли с наведени глави и нищо не казвали. Разпитващите се опитали със заплахи да ги накарат да говорят, но те само поклащали глави и мълчали. Тогава вождът на гоаните заповядал на жените да се върнат в техните миа-миа. Когато тиал тиал били на сигурно място вкъщи, вождът казал на мъжете:
— Имам подозрение, че емутата са дошли до нашия дом, докато ние сме били на лов, и са отвлекли моята жена, за да я дадат за жена на младия си вожд. Затова утре, преди слънцето да се покаже над върха на планината, всеки, който може да воюва, да вземе със себе си по три кайка, четири уадита, четири панкетита и една нула-нула и ние ще навлезем в тяхната земя, за да търсим моята жена. Ако тя не е там, ще се върнем и ще навлезем в земята на таралежите. Нека тази нощ всеки да отиде в своята миа-миа и да чака вика: „Стани!“.

[9]
И така, всеки мъж гоана си отишъл право вкъщи и заспал дълбоко. Те станали рано и нахлули в страната на емуто. Веднага след като гоаните заминали, тиал тиал станали и се събрали да обмислят какво да правят. Една предложила двете млади жени, които били придружили жената на вожда да изтичат и да й кажат, каква бъркотия е предизвикало нейното отсъствие. И докато вождът със своята армия напредвали в земята на емутата, смятайки, че те са хванали неговата жена и са я направили жена на младия си вожд, двете млади тиал тиал тичали към планината, за да кажат на жената на вожда какво се е случило. Тя седяла спокойно и изслушала каквото имали да й казват, а после рекла:
— Дойде момента на нашето избавление. Ние бяхме дадени за жени на тези същества, които не са от нашия вид. Аз получих откровение. Днес на зазоряване бях дълбоко заспала и един Тукони влезе в миа-мията и седна до огъня да се постопли.
Изведнъж се събудих и го видях настанил се удобно там. Така се изплаших, че изкрещях от ужас, а той обърна очи към мене и каза: „Не се плаши. Аз съм твой приятел и приятел на всички в беда и нещастие. Аз и моят спътник видяхме теб и другите две да идвате откъм равнината, а някои от моите братя са посещавали вашето селище и знаят всичко за вас. Вие търсите водната дупка и бяхте доведени от духа на моето племе до това място. Ти спеше. Ако ме последваш, когато дойда отново, ще ти покажа отвора на върха на тази планина.“

[10]
Когато Тукони дошъл отново, жената на вожда на гоаните станала и го последвала нагоре в планината. Като пристигнали на върха, той й казал да седне и да си почине. Малкият дух се отдалечил няколко крачки и извикал нещо като „куи-и“, при което като светкавица изскочили от нищото много малки човечета. Техните тела били изрисувани с ивици от червена охра и бяла глина. С бели пера от какаду били украсени главите им, а на китките си носели гривни от същите пера.

[11]
В ръцете си те държали копията си, две стъпки дълги. Всеки носел колан от кожата на опосум около кръста си, а в този колан били втъкнати по три малки бумеранга и уадита. Те заобиколили своя водач, готови да получат нарежданията му. След кратък разговор му направили път и той излязъл пред тях, тръгнал към жената на гоана и застанал до нея. Те го последвали и той се обърнал към тях:
— Чуйте ме, о, братя мои, ние бяхме назначени от невидимите същества, които са около нас — Духът на доброто, Духът на водата, Духът на храната, Духът на развлеченията, Духът на светкавиците, гръмотевиците, вятъра и бурите, а също и Духът на слънчевата светлина. Гоаните са скрили от племената, дето населяват тази страна, така нужната вода, заключена в тази планина. Те използуват този дар само за себе си и отказват да го споделят със старите, болните и децата на другите племена. Нещо повече, те отказват да осигурят необходимото дори на собствените си жени. Помогнете на тази жена да освободи водата, която се крие в тази планина.
Малкият дух се обърнал към жената на вожда и я завел няколко крачки по-нататък до една дупка в скалата, подобна на басейн. Казал й да надникне в нея. Тя погледнала и видяла искряща вода, прозрачна като кристал.
— Пий! — казал й той и тя пила колкото й душа иска.
— Сега — рекъл духът, — трябва да слезеш долу и когато стигнеш подножието на планината, ще срещнеш две млади жени. Ти трябва да им кажеш да побързат обратно към лагера и да предадат на другите, че всички те трябва да стоят в северната страна на долината, откъм границата с таралежите, и да чакат твоето идване.

[12]
И така тя отишла и сторила каквото й казал малкият дух. Двете млади жени също побързали назад към лагера да предадат съобщението, а другите тиал тиал, както им било казано, застанали да чакат в северната страна на долината. През това време жената на вожда стояла в подножието на планината и чакала по-нататъшни указания. След малко Тукони застанал до нея и й казал:
— О, жено, тези добри и велики духове избраха тебе да пуснеш водите, които чакат нетърпеливо да бъдат освободени от оковите, дето ги държаха заключени толкова години. Ти ще бъдеш благодетелка на племената на всички животни, птици, влечуги и насекоми. Запомни това велико събитие. Разкажи на децата си за честта, която Духът на водата ти оказа. Вземи това.
Той й дал една пръчка от тревно дърво и казал:
— Когато ти дам сигнал, забий я в склона на планината и водата ще бъде освободена.

[13]
Отново изчезнал Тукони. Жената на вожда останала сама, мислейки си за всичко, което се било случило. Тя се ощипала по ръката и ударила по крака, за да се убеди, че не сънува.
— Аз съм напълно будна — казала си тя. — Какво чудно преживяване!
Тогава един глас се обадил:
— Забий пръчката в планината.
Тя допряла върха на пръчката до планинския склон и натиснала силно. Пръчката започнала да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко, докато напълно изчезнала.
Тогава гласът на Тукони казал:
— А сега, ако ти е мил животът, бягай с всички сили, към мястото, където са твоите сестри.
Тя побягнала бързо, колкото я краката държали, през долината. Когато била изминала половината път, мощен тътен, като от силен вятър, раздрал неподвижния въздух. Това било шумът на водата, изскочила от своя затвор, която гърмяла надолу из долината със скоростта на могъщ вятър.

[14]
Жената на вожда стигнала при своите тиал тиал сестри и задъхано им казала, че водата от планината ще потече надолу по долината. Едвам изрекла това и те видели да се издига прах откъм склона и водата да си пробива път през долината, като по пътя си изкоренявала и повличала огромни дървета. Те гледали с изумление как водата се втурнала покрай тях и продължила в стремежа си да се слее с реката Мъри. Когато достигнала Мъри, тя се успокоила и се превърнала в плавно течаща река. Тиал тиал дошли до нейния бряг и седнали в сянката на дърветата, гледайки децата си как играят и се плискат из водата.

[15]
На следващия ден гоаните се върнали и докато вървели към лагера с учудване забелязали, че една река ги дели от жените и децата им. Те били силно разтревожени. Вождът им извикал на жените отвъд реката и попитал откъде се е взел този течащ поток вода. Отговорил му познатият глас на жена му:
— От скалната дупка, която ти и гоаните пазехте в тайна от нас и другите племена и използвахте само за себе си. Но аз, о вожде, твоята жена, открих тайната ви и пуснах водата, този велик дар и благодат, която принадлежи на всички същества. Така че ние, които бяхме ваши съпруги, решихме, че повече няма да ви принадлежим. Отсега нататък домът ни ще бъде сред дърветата. И ние не желаем и няма да бъдем ваши жени.

[16]
Така че това отделяне станало заради егоизма на гоаните и оттогава тиал тиал отказват да бъдат съпруги на гоаните. За да запазят спомена за онова толкова отдавнашно събитие на освобождаването на водата, те правят домовете си в клоните на евкалиптовите дървета и строят гнездата си от кал или глина, оформени като планината, където се е пазела водата. И в тези малки домове с форма на планина те снасят яйцата си и когато те се излюпят и малките птичета излязат да видят светлината и дома, майката на птичи език им разказва за онова далечно време, когато е била в беда, търсейки вода, за да утоли жаждата си, и как едно малко човече й е помогнало в търсенето и й е показало къде да намери водата, и затова племето им при всяко поколение трябва да има дом, който да напомня за онова време, и да отглежда децата си в него.

[17]
Що се отнася до гоаните, поради лошия си характер и затова, че са ограбвали други, подложени на трудности, изпитания и опасност от преследване, те били осъдени не само да носят върху телата си белезите, получени като наказание за своите злодеяния, но и да понесат много по-тежко наказание заради егоизма си спрямо всички около тях, и по-специално спрямо своите съпруги, тиал тиал — това е загубата на най-голямата им гордост — чудната скална дупка с неизчерпаем запас от бистра и освежаваща вода. Нещо повече, тяхното строго пазено съкровище се превърнало в огромно препятствие, което ги разделило завинаги от техните съпруги и деца. И те се скитат горестно по всички краища на Австралия, и в определени сезони на годината изкопават дупка в земята и се заравят в нея, и плачат през тъмните, студени зимни нощи, докато изпаднат в дълбок сън, който продължава, докато пролетта ги събуди, за да поемат отново бремето на живота си. И за да отмъстят за загубата на съпругите си, те ограбват яйцата от гнездата на тиал тиал, мислейки, че като изядат яйцата, ще могат да сложат край на съществуването на бившите си жени.

---