КЪСМЕТЪТ И ПРОСЯКЪТ

Иван Крилов

---

Веднъж един опърпан просяк се влачел от къща на къща. Той носел вехта торба в ръка и молел на всяка врата за няколко дребни монети, с които да си купи нещо за ядене. Просякът роптаел срещу съдбата си и се чудел защо става така, че хора, които имат толкова много пари, никога не са доволни, а все искат още.

— Ето например — казал той, — стопанинът на тази къща, познавам го добре. Той винаги е бил добър търговец и преди доста време успя да натрупа баснословно богатство. Ако беше мъдър, щеше да спре тогава. Щеше да предаде търговията на някой друг, а след това можеше да прекара остатъка от живота си спокойно. А какво направи вместо това? Построи кораби и ги изпрати по море да търгуват с чужди страни. Мислеше си, че ще спечели планини от злато. Ала случиха се големи бури в морето, корабите му потънаха и съкровищата му бяха погълнати от вълните. Сега всичките му надежди лежат на морското дъно и от голямото му богатство няма и помен. Има много такива случаи. Май хората никога няма да се наситят, освен ако не погълнат целия свят. Що се отнася до мен, ако имах поне колкото да се нахраня и облека, нямаше да искам нищо повече.

Тъкмо в този момент Късметът се задал по улицата. Той видял просяка и се спрял. Казал му:

— Слушай! Отдавна искам да ти помогна. Подай си торбата и аз ще изсипя това злато в нея, но при едно условие: всичкото, което попадне в торбата, ще бъде чисто злато, но всяко късче, което падне на земята, ще се превърне на прах. Разбра ли?

— О, да, разбрах — отвърнал просякът.

— Тогава внимавай — казал Късметът. — Торбата ти е стара, не я пълни твърде много.

Просякът толкова се зарадвал, че едва сдържал нетърпението си. Той бързо разтворил торбата си и поток от златни пари се изсипал в нея. Торбата натежала.

— Не е ли достатъчно? — запитал Късметът.

— Още не.

— Няма ли да се скъса?

— Не се безпокой.

На просяка ръцете му се разтреперили. Ех, да можеше златният поток никога да не спира!

— Сега ти си най-богатият човек в света!

— Съвсем мъничко още, добави само една-две шепи.

— Хайде, пълно е. Торбата ще се пръсне.

— Ами, ще издържи още малко, само още мъничко!

Още едно късче било добавено и торбата се разцепила. Златото се изсипало на земята и се превърнало на прах. Късметът изчезнал. На просяка не му останало нищо, освен празната торба, при това цялата разпрана. Той бил така беден, както и преди.