СЪРЦЕ ОТ МАЙМУНА

Източноафриканска приказка (суахили1)



Отдавна, много отдавна, в една малка зелена долина в подножието на една скала имало село, което се състояло от група ниски колиби. Разбира се, хората гледали да построят къщите си на такова място, че и най-голямата вълна, донесена на брега от западния вятър, да не може да ги достигне, но съвсем в края на селото се простирало едно дърво, толкова голямо, че половината от неговите клони висели над колибите, а другата половина над дълбокото море точно под скалата, където акулите обичали да идват и да се плискат в прозрачната вода.

Самите клони на дървото били натежали от плодове и всеки ден при изгрев слънце можело да се види една голяма сива маймуна да седи на най-високите клони и да закусва, като си бърбори от удоволствие.

Като изяла всичките плодове откъм страната на селото, маймуната се преметнала от клон на клон към другата част на дървото, която висяла над водата. Докато търсела хубаво сенчесто място, където да може да седне удобно, тя забелязала една акула да я гледа отдолу с лакоми очи.

— Какво мога да направя за тебе, приятелко? — попитала любезно маймуната.

— О, ако би могла само да ми хвърлиш долу от тези вкусни неща, ще ти бъда много благодарна — отговорила акулата. — След като си живял петдесет години само на риба, започваш да чувстваш нужда от промяна. И така ми е омръзнал соленият вкус.

— О, аз също не обичам сол — казала маймуната. — Ако си отвориш устата, аз ще ти хвърля това хубаво сочно куйу2 в нея — и както говорела, тя откъснала едно от клона точно на главата й. Но не е така лесно се уцели устата на акула, както се смята, дори когато създанието се е обърнало по гръб, и първото куйу само се ударило в един от зъбите й и се изтърколило във водата. Обаче следващия път маймуната имала по-добър късмет и плодът попаднал право в нея.

— Ах, колко е хубаво! — извикала акулата. — Хвърли ми друго, моля те — и маймуната се изморила да къса куйута дълго преди акулата да се измори да ги яде.

— Вече става късно и аз трябва да се прибирам в къщи при децата си — казала маймуната най-сетне, — но ако си тука утре по същото време, аз ще те почерпя пак.

— Благодаря ти, благодаря ти — казала акулата, като се ухилила от удоволствие, показвайки всичките си едри грозни зъби. — Ти не можеш да си представиш колко щастлива ме направи — и тя се отдалечила в дълбините, с намерението да си поспи, докато маймуната дойде отново.

Седмици наред маймуната и акулата закусвали заедно и нищо чудно, че скоро на дървото не останали никакви плодове. Те станали големи приятелки и си разказвали една на друга за домовете, за децата и как да се учат те на нещата, които трябва да знаят.

Постепенно маймуната започнала да не харесва своята зелена къща в палмовата горичка отвъд града и копнеела да види странните неща в морето, за които била чула от акулата. Акулата забелязала това много ясно и описвала още по-големи чудеса. А маймуната, колкото повече слушала, толкова по-тъжна ставала.

Тогава един ден акулата казала:

— Аз наистина не зная как да ти се отблагодаря за твоята любезност през последните седмици. Тук нямам нищо, което мога да ти предложа, но ако се съгласиш да дойдеш с мене в къщи, аз ще бъда много щастлива да ти дам каквото ти хареса.

— Няма нищо друго, което да искам повече — извикала маймуната, като зъбите й затракали, както всеки път, когато била доволна. — Но как бих могла да стигна там? Не по вода, уф! Става ми лошо, само като си помисля за това!

— О, това не бива да те безпокои — отговорила акулата. — Ти трябва само да седнеш на гръба ми и аз ще се погрижа нито капка вода да не те намокри.

И така, всичко било уговорено и веднага след закуска на другата сутрин акулата доплувала по-наблизо под дървото и маймуната скочила ловко на гърба й без да предизвика нито една пръска. След няколко минути — защото отначало тя се чувствувала малко изплашена от странното си положение — маймуната започнала да се забавлява неимоверно много и обсипала акулата с хиляди въпроси за рибата и за водораслите, и за нещата с необикновена форма, които преминавали покрай тях, и акулата винаги й давала някакъв отговор, така че маймуната не разбрала, че много от обектите, които видели, били така нови за нейната водачка, както и за самата нея.

Слънцето било изгряло и залязло шест пъти, когато акулата изведнъж казала:

— Приятелко, изминахме половината път и е време вече да ти кажа нещо.

— Какво е то? — попитала маймуната. — Нищо неприятно, надявам се, защото гласът ти звучи някак невесело.

— О, не! Съвсем нищо. Само дето, малко преди да тръгнем, чух, че султанът на моята страна е много болен и че единственото нещо, което може да го излекува, е сърце от маймуна.

— Горкият човек, съжалявам много за него — отвърнала маймуната, — но беше неразумно от твоя страна, че не ми каза това, преди да тръгнем.

— Какво искаш да кажеш? — попитала акулата. Но маймуната, която вече била разбрала каква е работата, не й отговорила веднага, защото обмисляла какво да каже.

— Защо си така мълчалива? — пак поискала да знае акулата.

— Мислех си, колко жалко, че не ми каза докато бях още на сушата, тогава щях да си взема сърцето с мене.

— Твоето сърце! Защо, не е ли твоето сърце тук? — казала акулата с недоумяващо изражение.

— О, не! Разбира се, че не е. Нима е възможно ти да не знаеш, че когато излизаме от къщи, ние винаги си закачаме сърцата по дърветата, за да ги предпазим от тревоги? Обаче, ти сигурно не ще повярваш в това, а само ще си помислиш, че аз го съчиних, защото се страхувам, затова нека да отидем в твоята страна колкото се може по-бързо и когато пристигнем там, потърси дали е у мен моето сърце и ако го намериш, можеш да ме убиеш.

Маймуната говорела с такъв спокоен и безразличен тон, че успяла напълно да заблуди акулата, която започнала да съжалява, че е действувала прибързано.

— Но няма полза да ходим, ако твоето сърце не е с тебе — казала тя най-после. — По-добре да се върнем на твоя бряг и ти да си го вземеш.

Разбира се, точно това искала и маймуната, но внимавала да не се издаде.

— Хм, не знам — казала тя безгрижно. — Това е дълъг път, но ти може би си права.

— Сигурна съм, че съм права — отговорила акулата — и ще плувам колкото се може по-бързо, — и така и направила, а след три дена те видели куйувото дърво надвиснало над водата.

С въздишка на облекчение маймуната се хванала за най-близкия клон и се метнала горе.

— Чакай ме тук — извикала тя на акулата. — Толкова огладнях, че ще трябва първо да закуся малко и след това ще отида да потърся сърцето си — и тя навлязла още по-навътре между клоните, така че акулата да не може да я вижда. После се свила на кълбо и заспала.

— Хей, къде си? — извикала акулата, на която скоро й омръзнало да обикаля под скалата и бързала да си тръгне.

Маймуната трепнала и се събудила, но не отговорила.

— Там ли си? — извикала акулата отново, този път по-високо и много ядосано.

— О, тук съм — отвърнала маймуната, — но щеше да бъде по-добре да не ме беше събудила. Така сладко бях задрямала.

— Донесе ли го? — попитала акулата. — Време е да тръгваме.

— Да тръгваме къде? — поискала да узнае маймуната.

— Как къде, в моята страна, разбира се, с твоето сърце. Не може да си забравила!

— Скъпа приятелко — отвърнала маймуната с хихикане, — аз мисля, че ти си започнала малко да полудяваш. И понеже слънцето вече се спуска ниско по небето, време е за тебе да започнеш пътуването към твоята страна. Желая ти хубаво освежително пътуване и се надявам да завариш султана в по-добро здраве. Сбогом!

И маймуната се скрила между зелените клони и изчезнала.

 

БЕЛЕЖКИ

1. Суахили — официален език в Кения, Танзания и Уганда. Той е един от езиците банту в Източна Африка с много лексически заимствания от арабския език. Въпреки че е роден само за пет милиона души, той е придобил значението на език за международно общуване в Източна Африка и се използува от около 50 милиона души. — Б.пр. [обратно]

2. Куйу — смокиня (на Суахили). — Б.пр. [обратно]

 

Сърце от маймуна. Източноафриканска приказка (суахили).

© Превод от английски Анатолий Буковски, Лина Бакалова, Надежда Накова, 2007.
Източник: The Heart of a Monkey. Andrew Lang. The Lilac Fairy Book. London: Longmans, Green, and Company, 1910. Lang's source: Edward Steere. Swahili Tales. S.P.C.K., 1871.